Няколко мига по-късно, останал съвсем сам в подземието, дребният бял евнух се вторачи в празното легло и намачканите чаршафи, и тихичко занарежда:
— Трябваше да се сетя! Трябваше отдавна да съм го открил! Трябваше!
Двайсет и четвърта глава
Евнухът Смарагд се отправи светкавично към Топкапъ сарай и поиска да види веднага султана.
Когато му донесоха съобщението, Махмуд тъкмо извършваше отдавна планирано посещение при една от съпругите си. Извини й се, отказа чая и сладките и веднага напусна.
— Какви новини ми носиш толкова, Смарагд, че ми прекъсваш удоволствието?
— Великанът е жив, султане мой!
— Къде е? Кои са предателите, които го укриват?
— Той… Бил е скрит в цистерната на вашата сестра Есма Султан!
Махмуд изтри лице с бледите си бели ръце и извика:
— Не мога да повярвам! А казват, че била болна, че имала кошмари! А тя да укрива великана, мръсницата! Ще й дам аз едни кошмари, такива, каквито никога няма да забрави!
— Не е точно така, султане мой. Трябва да има някакъв заговор зад гърба й, защото никога не съм я виждал с него, а я наблюдавам денонощно!
— Оседлайте коня ми! Отивам да посетя болната си сестра!
Към момента, когато султанът и личната му охрана се появиха в двореца на Есма Султан, готвачката вече беше разказала на Шафран за случилото се и бе изпратила вест на гръцкия доктор чрез арменския си кухненски помощник.
Щом се озоваха зад стените на двореца, султанът и придружителите му завиха надясно от входа и поеха по тучната морава, оглеждайки внимателно за стъпки. Когато султанът се изправи, устата му беше разкривена в животинска усмивка, която разкри снежнобелите му зъби на фона на лъскавата черна брада.
Но макар да претърсиха подробно навсякъде, никой не успя да открие Ахмед Кадир. Момчето, което му беше прислужвало в подземието, беше отдавна на път към родината си. Още преди залез то се бе качило на руски търговски кораб с достатъчно злато в торбичката си, за да започне нов живот — и със съзнанието, че за разлика от мнозина други все още имаше пред себе си целия живот.
Султанът влетя в коридорите на двореца и изрева:
— Есма, ти ме предаде!
Хукна право към вратата на царския харем на сестра си, следван от солаците, и поиска веднага да бъде приет.
Есма Султан се надигна от дивана си, отмятайки кестенявата си коса от очите си. Беше отслабнала много през седмиците, откакто той я бе видял за последен път, и изглеждаше почти като дете в бялата си ленена туника.
— Искам да знам къде е той!
— Какво е значението на всичко това, скъпи ми братко? — попита тя, без да обръща внимание на искането му. — От кога нахлуваш неканен в двореца ми, подарен ни от нашия славен баща, султана, когато на теб все още ти растяха първите зъбки?
— Беше ми съобщено, че в двореца си криеш предателя Ахмед Кадир!
— Ахмед Кадир ли? Но, мой ангелски братко, не съм виждала великана, откакто го освободих в деня преди въстанието, кълна ти се в името на Пророка!
— Забелязах конски фъшкии зад стените на твоя дворец!
— И какво от това? Каретата ми постоянно стои в готовност, за да ме откара до Галата, където да си избера любовник за нощта. Но напоследък съм толкова болна…
— Не си играй с търпението ми! Има множество следи от копита, десетки всъщност, които водят към вътрешните ти градини! Да не би да криеш тук цял легион еничари?
— О, братко мой! — усмихна се бавно принцесата. — Сигурно имаш предвид следите от понитата за поло!
— Поло ли? Че какви мъже имаш тук, та да играят поло? Да не би евнусите ти да играят поло?
— Нямам никакви мъже. Това е едно от забавленията на дамите от моя харем!
Махмуд се приближи с широки крачки към сестра си и я сграбчи за раменете толкова силно, че Шафран инстинктивно направи крачка напред да й помогне, но тя вдигна ръка и го спря.
— Не си прави шеги с мен! — изръмжа султанът на сантиметри от лицето на сестра си. — Мъжът, който искаше да ме убие, е бил видян в твоя дворец! Криеш змия в пазвата си и наричаш това забавление?
Есма вдигна брадичка, за да погледне над главата на брат си. И сбърчи отвратено нос, когато зърна Смарагд, очакващ заповедите на султана.
— Очевидно ти знаеш повече за местонахождението му от мен — отговори спокойно. — Но аз се кълна, че нито съм го виждала, нито съм говорила с него още отпреди въстанието. Платих му дължимото и го освободих много преди онова, което ти наричаш „благословено събитие“ — ако морето от удавени мъже и реките от кръв биха могли да бъдат наречени „благословени“ в очите на Аллах!