Часовоят му се ухили похотливо. Ахмед Кадир се ползваше със специалното разрешение да влиза и излиза по всяко време на денонощието, защото прищевките на султане бяха спонтанни и непланирани.
— Избери си някоя по-ячка, Ахмед — дебела със силен гръб. С твоето тяло можеш да смачкаш по-нежните момичета — посъветва го часовоят и му махна да минава.
Иван Постивич нямаше никакво намерение да ходи в бардака. Единственото му желание бе да подиша чист въздух, който не носи зловонните миризми на убийства и секс.
За повечето хора разходката край Босфора в малките часове на нощта бе твърде опасно начинание. Крайбрежието беше свърталище на крадци, които ежедневно хващаха първия кораб за чужбина, потеглящ от Златния рог.
Ала никой не смееше дори да се доближи до мрачния силует на Иван Постивич — гигантската му сянка вървеше пред него, луната го следваше.
Докато крачеше по пътеката към пристанището, постепенно го наобиколиха глутница мълчаливи кучета. Кучешките глутници на Константинопол бяха пословични — бранеха ожесточено територията си и убиваха всичко, което се осмелеше да прекрачи границите им. Но сега великанът се наведе, грабна един камък от земята и кучетата се разбягаха със скимтене, потъвайки в сенките на нощта.
Тръгна покрай брега на Златния рог, точно под високите стени на Топкапъ сарай. Не чуваше нищо, но знаеше, че часовите следят всяка негова крачка, предавайки си съвсем тихо кодови думи и цъкане с език, докато той обикаляше периметъра на крепостта. Накрая той излезе от границите на двореца и стигна до пристанището. Тук вече имаше признаци на живот.
Купи си печени кестени от един продавач — тебеширеният вкус на кожичката им бързо почисти устата му от мазното агнешко, което бе хапнал преди.
— Ахмед Кадир! — прошепна нечий глас откъм скалите.
Постивич се обърна по посока на гласа и извика:
— Кой вика името ми?
— Това съм аз, адашът ти Ахмед — лодкарят! — изрече гласът, който вече приближаваше.
Постивич изплю парче от обелката на кестена, нарочно бавейки реакцията си. Счупи следващ кестен между пръстите си и се втренчи в меката вътрешност. Накрая попита:
— Какво правиш навън в този час, лодкарю? Нали знаеш, че господарката ти ще те извика утре в ранни зори, за да я откараш за процесията на султана за петъчната молитва?!
— Знам — отговори лодкарят, докато се препъваше в мрака по големите камъни. Накрая използва лъча светлина, който излизаше от фенера на продавача, и поясни: — Но тази нощ сънят не ме хваща.
Постивич вече виждаше съвсем ясно тялото на младия мъж — тясно кръстче с голи гърди без нито едно косъмче и мускули, врязани дълбоко в ръцете и краката му. Но забеляза също така и ококорените очи на страха, който през деня се скриваше задължително от света и най-вече — от Есма Султан.
— Не мога да спя, когато Босфорът вони на смърт — прошепна лодкарят, когато приближи до него.
— За тези думи могат да ти отсекат главата — предупреди великанът. — Затова не казвай нищо повече, защото и брегът, и водите имат уши!
— Значи вече са чули воплите ми — отговори младият мъж. — Защото не мога да се изправя пред Аллах със засмяно лице, когато на душата ми тежи смъртта на десетки мъже!
Постивич захапа парче кестен между зъбите си и погледна през рамо към водата и съсипания от мъка човек.
— В такъв случай какво планираш, лодкарю?
— Името ми е Ахмед — каза човекът. — Не може да не запомниш име, което е същото като онова, което са ти дали турците, нали? Защо не го изричаш, когато ние с теб сме съдружници в убийствата?
— Аз презирам името си, лодкарю. Като ме караш да го произнасям, обиждаш себе си. Какво възнамеряваш да правиш утре, когато се отправиш към джамията за молитва?
— Нямам никакви планове, освен да споделя с Аллах ужаса си.
— Аллах със сигурност вижда всички човешки дела много преди дори човеците да ги видят.
— В такъв случай страданието му е двойно — промърмори лодкарят.
— А господарката ти? — попита Постивич, втренчен в дълбоките води на Босфора. — Мислиш ли, че Аллах вижда и нея?
Мъжът се вторачи в износените си сандали — официалните му дрехи за царската баржа бяха метнати в стаята му във външния двор на палата. Бе предпочетен от султана и сестра му заради красотата си и силата си с греблата и затова се издигаше бързо в нисшата йерархия на османската флота, въпреки че все още бе длъжен да изпълнява зловещата задача да откарва мъже към сигурна смърт.