Накшидил сграбчи ръката на Ирина и извика:
— О, дъще моя! Внуците ми най-сетне ще бъдат състрадателни!
— Да, кълна ти се! Ще ги науча на състрадание и милост, а освен това ще ги запозная и с Женските стихове на Пророка!
Накшидил се усмихна невиждащо към тавана.
— Де да можех да пиша на братовчедка си Жозефин… — прошепна.
Ирина се приведе над умиращата жена и я целуна нежно по челото.
— Вече можете да склопите очи, султанке моя! Почивайте в мир!
Двайсет и шеста глава
Пирот, Сърбия,
март 1831 година
Пет години след ликвидирането на еничарския корпус и поголовната сеч един стар приятел се отправи в търсене на личния палач на Есма Султан. Пътят на север беше труден и покрит с лед. Вятърът свиреше между заскрежените клони на дърветата, плашейки коня му. Ездачът прошепна успокоително на животното: „Чуш, чуш!“, но му се приискала беше ранна пролет, а не тази студена зима насред непознат път в най-отдалечените краища на империята.
Нямаше никой, който да му покаже пътя, но лодкарят Ахмед, вече четвърта година офицер в османския флот, беше умел навигатор. Вдигна очи, откри Полярната звезда, която се виждаше лесно в нощта на новата луна, и чу отново думите на мъдреца суфи, изречени по време на приглушения разговор, който бе изпратил Ахмед в нощта. Върви на север! Така му бе казал светият човек. Великанът живее на север! Жив е!
И ето го сега тук, на този студен и самотен път на сръбската граница. В мрака на нощта единствената топлина идваше от коня му, който напредваше храбро през северната пустош.
„Селото трябва да е наблизо“ — каза си Ахмед. Набързо надрасканата карта на мъдреца беше прибрана в дисагите му, но Ахмед отдавна бе запаметил пътя и основните знаци по него.
Сякаш усетила мислите му, кобилата премина в тръс и изцвили. Пискливият звук стресна Ахмед и запрати като че ли стрела през гърба му.
В същия миг зад него се появи черна карета. Тракането на колелата й се смесваше с тропота на конски копита, страничните й фенери осветяваха красивите фигури на скрежа по дърветата наоколо.
Ахмед поздрави, защото не закъсня да забележи червения полумесец и звездата на страничната вратичка, по което позна, че това е царски конвой. Кочияшът с огромен тюрбан изобщо не му обърна внимание и едва удържа конете да не се сблъскат с неговия. Стоеше с мрачна физиономия на капрата, гледащ право напред, изтощен от десетдневното пътуване от Константинопол. Тюрбанът му беше мръсен, опръскан със замръзналата кал, която изхвърляха колелата на каретата.
Докато каретата минаваше на косъм от него, кадифените алени завески се разделиха и Ахмед видя вътре орловия профил на жена. Побърза да пусне качулката над главата си, а с другата ръка задържа здраво коня си. Нямаше желание да го разпознаят.
Когато царската карета мина, той срита коня си и пое в лек галоп след нея, но се постара да не се приближава твърде много.
Стигна до върха на хълма и огледа селцето под себе си. Най-обикновено селце край поточе, опасано отвсякъде с овощни градини. В момента дърветата бяха като бели скелети, замръзнали и проблясващи под светлината от фенерите на каретата.
Ахмед закова коня си на място и се загледа в каретата. Тя спря пред колиба със сламен покрив в края на овощната градина. Кочияшът разтри замръзналите си ръце и едва тогава слезе, за да помогне на пътниците си.
Откъм колибата изгря лъч светлина — вратата се отвори и на прага й застана един великан. Закова се на място и зачака.
От каретата слезе жена. Носеше полупрозрачен воал. Тя се обърна и огледа къщичката, потока и овощната градина. Огромният мъж я пресрещна на средата на пътя между колибата и каретата, свали нежно яшмака й и я целуна по бузите, но така, както брат целува сестра си. Лицето на жената проблесна като перлено под светлината на фенера.
Миг по-късно се появи втора жена, поемайки ръката на кочияша. Изправи се и огледа с царствена осанка зимната картина около себе си. Направи няколко отмерени стъпки към великана, но миг по-късно забрави величието си и се втурна в прегръдките на любимия си. Той я притисна към себе си и двамата се сляха и се скриха от погледа на Ахмед, който гледаше от хълма. Кочияшът и другата жена побързаха да извърнат погледи. Това беше страстен миг, който никой друг не трябваше да вижда, миг, предназначен само за двамата влюбени.