— Аллах вижда всичко — рече сега лодкарят. — Никой турчин, даже султанът не е над него!
— Значи всички ние сме загазили — прошепна Иван Постивич. — Защото Аллах като че ли не ни предлага никакъв изход.
— Дълбоко в себе си кипя от възмущение заради делата, които съм извършил. В сънищата си виждам мъжете, които съм прекарвал към смъртта им — виждам ги как ритат и се опитват да се измъкнат от завързания здраво чувал на дъното на Босфора. Как е възможно Аллах да не отмъсти със своя меч заради невинните? Обещавам ти, че някой ден ще изискам възмездие по начин, който ще осакати османското господство!
— Не говориш като човек, който спи под покрива на двореца — отбеляза Постивич, изтривайки ръцете си от овъглените парчета кестени. — Доколкото схващам, ти си шпионин на принцесата, който търси нелоялни към нея хора. Затова ще ти кажа следното, лодкарю, с нещастното име Ахмед: „Да живеят султанът и неговата любима сестра!“.
С тези думи еничарят се обърна, за да продължи разходката си. Зад него лодкарят се опита да го убеди в невинността си.
— Скоро ще разбереш, че изповедта ми е била съвсем искрена! — просъска младежът откъм скалите. — Някой ден ще пречистя душата си и душата на тази империя!
Иван Постивич се обърна и се загледа в предизвикателните очи на турския моряк.
— В такъв случай нека Аллах бъде с теб, за да направлява душата ти! — рече и усети, че говори самата истина. А после продължи напред, оставяйки младия човек на брега на Босфора.
Когато се върна в казармите в края на обширния полигон Ат Мейдан, дочу откъм близката кръчма гръмкият смях на еничари. На вратата бе забито парче пергамент, чиито краища потрепваха леко, подмятани от нощния бриз.
На пергамента беше нарисувана съвсем груба рисунка на еничар — познаваше се, че е такъв по карикатурно огромния бял тюрбан със спуснат край — а до него се виждаше султанът, вързан на каишка. Под рисунката, с неравни главни букви, пишеше:
„Виждате как третираме кучетата си. Докато са ни от полза и търпят да бъдат водени, ги третираме добре, но когато престанат да ни служат вярно, ги изхвърляме на улицата.“
Постивич знаеше, че подобен лист бе открит забит и на портите на Топкапъ сарай, а султанът, побеснял от тази обида, бе заповядал художникът да бъде открит и обезглавен. Агата на еничарския корпус бе събрал войските си зад стените на Топкапъ, за да им съобщи заповедта, но се носеха слухове, че той презира командването на султана, защото знае, че лоялното братство на тези войници е много по-силно от декретите на когото и да било османски владетел.
Постивич избягваше кръчмите — те бяха бърлоги на заговорници и неподчинение. Но иначе султанът ги посещаваше доста често, предрешен до неузнаваемост, за да издирва водачите и агитаторите, които заплашват неговия режим. Именно султан Махмуд Втори бе лишил Постивич от командването на кавалерията след военните кампании в пограничните райони, защото се опасяваше, че огромният войник има твърде голяма власт и авторитет сред армията си.
Публичният израз на презрение към всемогъщия султан продължаваше да се развява най-нахално на вратата на кръчмата.
Процесията на султана за сутрешната петъчна молитва бе най-важното събитие за седмицата в живота на продавача на печени кестени. В петък всички се събираха по бреговете на Златния рог, за да наблюдават как големият кайък на султана се плъзга по водите на Босфора, следван от флотата на неговия антураж. Султанът седеше върху меките си възглавници, целият обсипан с бижута, с високо вирнат орлов нос по посока на вятъра и напълно неподвижно лице — същинско въплъщение на имперско величие.
И когато поданиците на Махмуд се събираха, за да наблюдават процесията му, бизнесът на продавача на кестени процъфтяваше. Мъже и момчета се редяха на дълги опашки, за да си купят топли кестени, извадени направо от огъня, та да имат какво да похапват, докато гледат представлението.
Жените стояха близо до мъжете си, но погледите им бяха отправени към един-единствен кайък, който се носеше бързо по водите по посока на процесията. Почти голи мъже, с крака и слабини скрити единствено под символични тюлени шалвари, гребяха здраво, за да откарат принцеса Есма Султан през Златния рог към „Ая София“. Кожата на мъжете беше намазана с масло и мускулите им блестяха под сутрешното слънце. Принцесата се бе отпуснала върху възглавниците си под огромния сенник, заобиколена от двете си любими прислужници — луничавата Назип и неизменно забулената Безмиалем — „Скъпоценният камък на Вселената“.