Великият везир на султана, който бе много близък приятел с агата на еничарите, дойде да провери как се чувства Ахмед Кадир на новия си пост. И от очите му започнаха да хвърчат мълнии, когато зърна великана да стои пред портите на двореца, под сянката на една липа.
— За това ли изтеглихме най-добрия си войник от бойното поле — за да слива сянката си с тази на дърветата?! — изрева везирът. — Защо стоиш на улицата, Кадир?
— Изборът не е мой, господарю — отговори еничарят. — Просто ме сложиха тук.
Везирът заповяда командващият офицер на солаците да се яви моментално при него, а виковете, които последваха явяването му, накараха момичетата от харема и слугите да се разбягат като пилци по коридорите.
В рамките на един час Иван Постивич бе сложен на пост пред вратите на царските покои. Стражите в двореца бяха принудени да приемат, че той е член на тяхното подразделение, въпреки че нито беше солак, нито принадлежеше на тяхната орта. Дори турският страж, който мразеше всички еничари, беше принуден да приеме присъствието на Ахмед Кадир. Главният министър на империята му бе възложил доста по-почтена задача — да проверява всеки посетител от мъжки пол за оръжия и да изучава лицата на хората за признаци на предателство или убийство.
Но с течение на времето се появи нова задача, с която Кадир щеше да стане известен — личният убиец на принцеса Есма Султан. Палачът на Босфора.
Втора глава
Първите лъчи на зората обагриха мокрия калдъръм на Константинопол, изметен и измит до блясък от метача евреин. Това беше пътят с кипарисите от двете страни, който отвеждаше до царските палати и до крайбрежието на Босфора и Златния рог, където бяха подредени ялъ21 след ялъ на пашите. Това беше единствената хубава улица, предназначена да впечатлява посланици и други чуждестранни величия, гостуващи в столицата на необятната Османска империя.
Останалите странични улички на Константинопол — сокаците, представляваха истински лабиринт от тесни виещи се пространства между къщите, покрити единствено с пръст, която през дъждовните сезони се превръщаше в кал. Именно там спяха през деня уличните кучета. Еркерните прозорци на къщичките, които стърчаха напред над сокаците, предоставяха така бленуваната сянка за глутниците, които търсеха убежище от непоносимата турска жега. Мелезите виеха, скимтяха за трошички хляб и се биеха над труповете на конете и мулетата, които умираха на улицата. Никой не си правеше труда да откарва умрелите добичета на бунището, защото всички знаеха, че само за една нощ кучетата ще оглозгат кокалите и ще ги изядат и на сутринта улиците отново ще бъдат чисти.
Иван Постивич излезе от този лабиринт от стари улички и се насочи към казармите на еничарите на „Ат Мейдан“, тъкмо когато мюезинът22 започна да призовава за молитва. Когато премина портите, зърна огньовете за казаните със сутрешната чорба. Белите пауни пискаха сред дърветата в двора на Джамията на Завоевателя, присмивайки се на божия наместник от минарето, който призоваваше правоверните на Константинопол да започнат деня си с преклонение пред Аллах.
Виещият се път отвеждаше към прашния район на Месния площад, където се подвизаваха военните готвачи. Въздухът бе изпълнен със сладкия метален вкус на кърваво месо, смесен с вонята на разлагаща се карантия — кланиците на Константинопол бяха разположени точно зад войсковата кухня.
Редиците огромни бронзови казани проблясваха на слънцето. Всеки казан бе украсен с изцапаното копринено знаменце с отличителните знаци на съответната орта — мечки, ятагани, конски опашки, — развяващи се от морския бриз. Войниците се хранеха заедно от огромни купи, както бяха правели еничарите още преди триста години. Именно тук се решаваха победите на османските султани и тяхната смърт, тук се планираха войни и се организираха революции, решавани по демократичен път над гърнетата с горещ пилаф от всички еничари.
Няма друг Бог, освен Аллах.
Когато този вик на мюезина отекна над града, Постивич коленичи право върху камъните и започна да се моли, премятайки на гърба си дългия ръкав на еничарския си тюрбан. В този момент хиляди мъже се бяха надигнали от койките си и цяло море от тюрбани се бе обърнало на югоизток, по посока на Мека и на изгряващото слънце.
Постивич никога не свързваше това движение с Мека. Знаеше само, че като обърне лице към Божия град, лявото му ухо се насочва към родината му на север. И тогава си спомняше…