Някои от най-безценните книги, към които се връщах отново и отново, докато пишех, са: „Константинопол — град на световните желания 1453-1924“ на Филип Мансел, 1998 г.; „Имперският харем на султаните — мемоари на Лейла (Саз) Ханъмефенди“, 1994 г.; „Имперският харем — жени и власт в Османската империя“ на Лесли Пиърс, 1993 г.; „Господари на хоризонта“ на Джейсън Гудуин, 2003 г.; „Османските столетия“ на Лорд Кинрос, 1979 г.; „Еничарите“ на Годфри Гудуин, 1979 г.; „Истанбул“ на Джон Фрийли, 1998 г.; „Харемът — светът зад воала“ на Алев Литъл Крутиър, 1991 г.; „Истанбул — спомените и градът“ на Орхан Памук, 2006 г. Моите най-дълбоки благодарности към всички тези автори за експертността и информацията им, които легнаха в основата на моята проза.
И накрая, благодаря на теб, Анди Стоун! Ти ме научи на писателския занаят и на отдадеността, с която трябва да се подхожда към него. Винаги си бил и си оставаш моят първи редактор и любовта на живота ми!
Пролог
Май 1826 година
Светлината от фенера хвърляше чудати сенки по корпуса на царската баржа, докато лодкарят я оттласкваше към най-дълбоките води на Босфора, на средата на пътя между Азия и Европа.
Откъм протока Дарданели нахлуваше топъл западен вятър, който се плъзгаше над водите на Босфора право към имперския град Константинопол, където любимата сестра на султан Махмуд Втори спеше блажено, изпратила поредния си любовник на смърт.
Баржата, боядисана в яркосиньо против уроки, имаше по-високи стени от всички останали султански лодки кайък1, защото беше предназначена да пренася товари през Босфора, да снове между Европа и Азия. Тази нощ нейният товар се състоеше от трима души — лодкарят, един осъден мъж и еничарят, който трябваше да го убие.
Страховитият ръст на еничаря — той беше великанът на Османската армия — означаваше, че не му бяха необходими никакви помощници, за да прекрати съпротивата на своята жертва. Ахмед Кадир бе прочут с чистата си и ефективна работа, защото никой не бе в състояние да го надвие. Освен лодкаря, други свидетели на екзекуцията нямаше.
Но дори и в този ранен час преди зазоряване две души бяха забелязали как баржата се отблъсква от доковете на Златния рог, насочвайки се към най-дълбокото място на Босфора с един пребит от бой затворник и един войник великан. Продавачът на кестени отправи беззвучна молитва към Аллах и нахрани скимтящото от глад псе в краката си с прегорял кестен от почернялата си ръка, просто за да усети искрица живот насред мрачната утроба на нощта.
Водата се плискаше в корпуса на полюляващата се баржа. Вонящият на урина и страх затворник започна да моли за пощада, повтаряйки името на Богородица, за да облекчи последните мигове от живота си.
Еничарят плъзна поглед по източните води, нахлуващи откъм Черно море, и зърна на хоризонта кървавата ивица на зората. Ядоса се на себе си, че бе позволил времето да му се изплъзне така бързо, докато слушаше обречения да нарежда молитвите си към своя християнски бог. Предпочиташе да върши работата си в малките часове на нощта, за да се върне после незабелязано на пристанището на Златния рог.
— Не мога да те пощадя — изрече сега великанът. — Обречен си да умреш по заповед на принцеса Есма Султан! Неизпълнението на заповедта би ми донесло сигурна смърт.
Затворникът изви покрития си с жестоки ухапвания и рани врат, за да погледне еничаря, който се извисяваше високо над него. Войникът забеляза по гърба на мъжа дълги червени възпалени линии — белези от брутално бичуване.
— В името на Исус Христос — прошепна нещастникът, — чуй изповедта ми и ме дари с бърза смърт! Казват, че ти душиш жертвите си, за да ги спасиш от бавното и болезнено удавяне в чувал. Прояви тази милост и към мен, моля те!
Еничарят хвърли един бърз поглед към лодкаря, чието лице бе станало пепеляво от ужас. Това беше любимият му лодкар — човек, който определено мразеше работата си.
— Аз съм от единствената права вяра на исляма — изрече високо еничарят и неочакван порив на вятъра грабна думите му и ги понесе напред. — Как бих могъл да ти опростя твоите християнски грехове, когато аз се моля на Бога на нашия пророк Мохамед?!
Мъжът примигна. Повдигна му се и отвори уста. Еничарят го сграбчи за раменете и наклони главата му през борда, докато затворникът повръщаше парчета кремав на цвят плод с набръчкана тъмновиолетова коричка, която все още бе прикрепена към плода.
— Не й доставих никакво удоволствие — изхъхри мъжът през капещата си слюнка. — Точно затова бях пребит, сигурен съм. Умирам девствен, както би трябвало да бъда като свещеник на Светата православна църква.