— Виждаш ли какво интелигентно животно е Пери, а, Ахмед Кадир? — обади се един. — Добре преценява хората. Очевидно е, че никога няма да имаш харем, щом даже една жена не може да те понесе за дълго!
— Като еничар аз така или иначе никога не мога да имам съпруга, копеле мръсно!
Конярчетата започнаха да се бутат едно друго и да се подсмихват. След като се стигна до размяна на обиди, значи всичко в техния свят отново си дойде на мястото.
Иван Постивич се пъхна под въжето и влезе в отделението на кобилата. Метна огромната си ръка през масивния врат на кобилата и затвори носа й с дланта на ръката си. После приведе леко главата й и прошепна в ухото й:
— Пак ще яздим двамата, Пери, кълна ти се! Гледай да не се влюбваш в друг ездач, защото ще трябва да го убия!
— Какво говориш на конете си, чорбаджи? — провикна се главният коняр. Черните му очи проблясваха от възхищение, защото нямаше друг кавалерист, когото да харесва повече от чорбаджи Ахмед Кадир.
— На една кобила трябва да й говориш като на жена — отвърна еничарят, защото знаеше, че турците много се гордеят с уменията си като любовници. — Но думите за любов се изричат на сръбски, а не на груб език като турския.
— Жените винаги са ме харесвали много заради чевръстия ми език — не му остана длъжен главният коняр и се ухили толкова широко, че мустакът му се превърна в космата гъсеница, пълзяща през лицето му. Всички конярчета се разсмяха, а конете започнаха да пръхтят и да потропват с копита, стреснати от внезапния шум. Прахта от сламата се носеше на лениви облачета под свежата светлина на утрото. Турците се усмихваха, отпиваха с наслада хладния въздух и благодаряха на Аллах за такъв прекрасен ден. А денят беше прекрасен просто защото Ахмед Кадир отново бе влязъл в конюшните.
По-късно на същия ден Иван Постивич стоеше до огромна палма в саксия в двореца на Есма Султан и почесваше отегчено корема си. Над някога твърдите мускули вече се усещаше тънък пласт увиснала плът. „Тлъстини — помисли си отвратено Постивич. — Тлъстини, придобити от стоенето на пост в този дворец.“ Никога през живота си не се бе оплаквал от тлъстини, но ето че сега, на трийсет и шест, бе точно толкова полезен, колкото и палмата над главата му — просто един голям декоративен елемент в царския дворец.
Липсваше му усещането за тревата под ботушите, македонският прах, който пълнеше устата му с неприятни песъчинки, вкусът на пръст в летен ден. Вярно е, че след езда краката и слабините му бяха схванати, но тялото му прилягаше на седлото толкова добре, че конят сякаш се превръщаше в негово продължение. Годините, прекарани в битки, го бяха направили едно цяло с коня му — кентавър, размахващ ятаган, който сече безмилостно врага. Спомняше си добре как по време на битка езикът му надебеляваше от жажда, а празният му корем хлътваше толкова дълбоко, че стигаше чак до гръбнака му.
Но празният стомах означаваше ясен ум и леко тяло — най-важните неща за един кавалерист. Тялото му просто беше създадено за война — факт, който господарят на конете и пашата моментално бяха разпознали.
По време на военни кампании той ядеше и пиеше тогава, когато можеше — като камилите. Чорбаджията на кавалеристите Капъкулу издържаше на болките на глада много по-лесно, отколкото човек наполовина на неговия ръст. Мускулите му бяха твърди и дълги като острието на ятагана му, а когато не беше на кон, обикаляше наоколо с широката си крачка, оставяйки огромни следи в сухия прах. Той копнееше за битка, жадуваше да се бие до смърт с друг мъж.
Сега Иван затвори очи и вдиша влажния въздух в двореца. Въздухът беше опитомен и разглезен, наситен с парфюмите и маслата на жените, упадъчен с ароматите на жасмин и лимон.
Носът му копнееше за киселия мирис на потта, за горещата воня на битката.
— За какво си мислиш, великане? — запита глас иззад решетката на харема.
— За нищо — промърмори Постивич и се вторачи в изкусния филигран на решетката. Също като всички останали мъже и той често се бе питал какви ли чудеса се крият зад вратите на харема.
— Сигурно си мислиш за вечеря — продължи гласът. Постивич успя да забележи сянката на косата й, докато се местеше над рамото й. Дълга руса коса, като на жените, които живееха на север, в родната му земя.
— Или може би си мислиш за твоята жена — подметна тя.
— Аз нямам жена.
— Какво? Мъж с твоя ръст да няма жена? — възкликна тя, направи кратка пауза и допълни: — Или предпочиташ момченца?
— Предпочитам да изпълнявам дълга си към султана без обиди — отговори той, извърна глава и изпъна гърба си.