Еничарят усети тежестта на главата на мъжа в ръцете си. Държеше го като изтощено дете, докато човекът повърна за последен път в солената вода. Осъденият очевидно идваше от вътрешните провинции на империята и сега виждаше морето за първи път — за пръв и за последен.
— Какво е християнското ти име? — прошепна човекът с лице, само на няколко сантиметра над водата. — Преди да ме пратиш в гроба, кажи ми името си!
— Роден съм като Иван Постивич — отвърна еничарят, сложил уста до ухото на затворника. — Мога да ти простя греховете само ако ти ми простиш онова, което съм длъжен да направя. Но Аллах никога няма да ми прости. А твоята Богородица ще плюе върху душата ми!
С тези думи еничарят топна пръсти в солената вода и направи знака на кръста върху челото на осъдения нещастник. Гледайки го право в очите, Иван Постивич обгърна с огромните си ръце врата на затворника, постави палци от двете страни на адамовата му ябълка и го скърши така, сякаш беше крехко клонче.
Без да отрони и думица, Постивич хвърли вече безжизненото тяло в средата на лодката и го натъпка в предварително приготвения чувал с камъни. Силните му ръце завързаха възел от краищата на чувала и го метнаха леко през борда. Водата с цвят на чай се разтвори и го погълна. И докато повърхността на водата бързо се събираше, чувалът изчезна в дълбините. Еничарят направи знак на лодкаря да потегля обратно.
Когато наближиха Златния рог, видяха, че на имперските докове ги чака миниатюрен евнух. Както винаги, така и сега той остана на почетно разстояние от баржата, сякаш се страхуваше да не бъде омърсен от мисията й. Постивич така и не бе успял да запомни чертите на дребосъка — разпознаваше евнуха само по яркочервената му туника, колосания бял тюрбан и неестествено бледата кожа.
— Какви новини да нося на султане2? — провикна се евнухът. Еничарят изруга под носа си, но плискащите се в пилоните на доковете вълни бързо погълнаха ругатнята му.
— Кажи й — извика, — че този беше различен. Не продума и думица, преди да умре!
Първа част
Удавниците
Първа глава
Пазарът на стария Константинопол3 се огласяше от десетки езици и лудото лаене на мелези. Северноафриканци с абаносова кожа разменяха стоки с моряци от Далечния изток, които псуваха и плюеха отвратено върху лазурносините плочки по земята. Арменци хвалеха на висок глас достойнствата на килимите си и предлагаха сладък ябълков чай на синеоки англичани, чиято нежна северняшка кожа бе пламнала в червено под силното слънце на Ориента. Португалски и италиански търговци се опитваха чрез крясъци да направят езиците си по-разбираеми за азиатските уши, а окованите за пръчките си жълти и зелени африкански папагали успешно ги имитираха.
Уличният метач — евреин, чието семейство бе избягало от бруталното преследване на католиците в Испания и бе потърсило убежище в относителната безопасност, която предоставяха турските султани, се облегна на метлата си и дари с крива усмивка всички онези, които бяха извадили късмета да живеят и дишат в най-космополитния град на света.
Към днешния ден в късната пролет на 1826 година гръцките жители на империята се бяха помирили напълно със султанския еничарски корпус. Бяха минали четири години от бруталното потушаване на последното въстание, а православният патриарх бе извлечен от амвона си с въже на врата, за да бъде съден за заговор против Османската империя. Бързият и накъсан говор на гърците се сливаше със славянските езици на тълпата, издигайки се до небето заедно с ладино4, турски и напевните ритми на османския език на елита, получил образованието си в двореца Топкапъ5.
Шумни продавачи предлагаха колоритните си подправки, зелена къна и шафран, сребърните си чайници и лулите си за опиум от лазурит. Наргилета от червено стъкло висяха на кожени каишки по краищата на сенниците. Въздухът бе напоен с аромата на тютюн, примесен с миризма на пържена риба с чесън.
На мейдана — площада пред лабиринта от шатри и сергии на пазара, английски търговец на роби разтоварваше стоката си. Трите млади жени — с черна, кехлибарена и бяла кожа — се зачудиха как да слязат от каруцата с оковани една за друга ръце.
— Хайде, стига сте се мотали! — скастри ги господарят им със силен лондонски кокни акцент. Огледа одобрително символичното им облекло, свали воалите от лицата им, а после наплюнчи пръста си и изтри мръсното петно от бузата на едно от момичетата. Накрая удари всяка от тях в гърба, за да им напомни да се изправят. — Усмивка! — прошепна им зловещо. — Усмивка или ще усетите камшика на Джеймс Р. Рикълс.
3
Древната столица на Византия, а впоследствие и на Османската империя. Името на града е променено официално на Истанбул едва през 1930 г. В османски времена е било известно наред с множество други имена и като Истанбул, Стамбул, Цариград, Новият Рим, Новият Йерусалим, Домът на халифата, Тронът на султаната, Портата на щастието, Окото на света, Убежището на Вселената и Градът. — Б.а.
4
Ладино — езикът на сефарадските евреи, които след прогонването си от Испания се пръсват по света; наричан е още „езикът на изгнаниците“. В основата му стоят иврит и арамейски, с примеси от арабски, но има и редица заемки от езиците на народите, сред които евреите се устройват да живеят. Днес е почти на изчезване. — Б.пр.
5
Топкапъ сарай — дворецът на султаните на Османската империя до 1853 г., разположен на брега на Златния рог, чиито източни стени са надвиснали над Босфора. — Б.а.