Четвърта глава
Принцесата беше се отпуснала на дивана от синя коприна с подпухнали, натежали клепачи. Почти не вдигна глава, когато главният й евнух и еничарят влязоха в стаята. Отпъди с леко махване на ръка евнуха, който мълчаливо и автоматично изчезна зад вратата.
Този път Постивич забеляза, че в тъмнокестенявите къдрици на косата на принцесата се прокрадват и няколко посребрени кичура. Лицето й беше сухо като пергамент. Като знаеше колко много османските турци ненавиждат белите коси — дотолкова, че дори султаните воини боядисваха брадите си, — за Иван Постивич не бе трудно да се досети, че султане не бе напускала покоите си дни наред.
— Назип — изрече тя. Гласът й беше не по-силен от шепот. — Искам максимално уединение! Увери се, че никой отникъде не ни подслушва! — А на еничаря направи знак с ръка и допълни: — Седни.
Иван Постивич огледа прекрасните шарки на египетските рогозки, които изпълваха цялата стая, и промърмори:
— Ако принцесата няма нищо против, предпочитам да остана прав.
— Сестрата на султана ти заповядва да седнеш! — скастри го Есма Султан с неочакван прилив на сила. — Страховитите ти размери ме отвращават.
След тези думи тя се закашля и кашля дотогава, докато не започна да плюе в ленената си носна кърпичка. Прислужницата й се втурна към нея с чаша ментов чай върху абаносов поднос. Докато се привеждаше към господарката, робинята извърна леко глава към войника и с поглед му се примоли да седне.
Така Иван се отпусна върху хубавата рогозка и се настани с кръстосани крака пред едва поемащата си дъх принцеса. Замоли се тя да се задави със собствената си слюнка и да умре на място. Това би било най-справедливото възмездие за османската кучка. Искаше да види костите й на дъното на морето, оглозгани до бяло от рибите в Босфора.
— Повече никога не злоупотребявай с търпението ми, еничарю! — предупреди го накрая Есма Султан.
За миг той си позволи да й върне хладния поглед, но после побърза да сведе очи към пода. Имаше чувството, че в деликатните извивки на рогозката долавя тайната сладост на древните фараони. Ала днес Египет също се бе превърнал в част от огромната Османска империя и жителите му бяха поданици на династичната линия на султаните.
Водата вече изпълни всички шадравани и започна да прелива към най-долните им нива. Точно когато водата достигна до ръба на горното ниво и се насочи към долното със силен плясък, принцесата заговори. Но думите й бяха доловими само за острия слух на еничаря и за никого другиго, който може би подслушваше от сенките.
— Вече повече от седмица съм болна — започна Есма Султан. — Имам усещането, че някой ме наблюдава. Един или може би много хора — погледна към еничаря, но той все така съзерцаваше египетската рогозка под себе си. — Долавям силна воня, много по-отвратителна от всичко, което някой може да си представи — добави и след кратко колебание допълни: — Смрад на гниеща плът — извърна леко глава и погледна през рамо, като че ли очакваше да види там някой друг. — Сънувам легиони мъже с мъртви очи, втренчени в моя дворец от водите отдолу, но върху очите им лежи облакът на смъртта. От гърбовете им излизат криле на ангели, но плътта им е твърде изгнила, за да се вдигне от водите, и красивите криле се откъсват от раменете им и политат сами, оставяйки труповете да бъдат почистени от ефективните щипки на раците.
Иван Постивич извърна отвратено глава. В съзнанието му веднага бяха изплували мъжете, които бе удавял в чували, мъжете, които бе превърнал в храна за създанията на морското дъно.
— Очевидно сънищата ми не са ви никак приятни, чорбаджи — изрече тя, пое една влажна кърпа, напоена с вода от леденостудената цистерна, от прислужницата, която бе повикала само с едно движение на ръката, но със следващото бе прогонила надалече.
— Не е моя работа да съдя мислите на една османска принцеса — отговори еничарят. — Казвате, че сте болна. Очевидно треската е тази, която ви носи подобни кошмари.
— Но те идват без треска, понякога дори без сън! Накрая при мен идва дори личният лекар на брат ми, за да проучи симптомите ми — рече тя, замълча и след малко продължи: — Той лекува всички европейски посланици и целия имперски двор в Топкапъ. Моят ангелски брат го е признал за абсолютен експерт в сферата на медицината.
— И какво каза докторът? — осмели се да попита еничарят.
— Даде ми странен съвет. Убеден е, че онова, което боледува, е духът ми — прошепна принцесата, разтривайки бавно слепоочията си. — Интересното е, че дори най-ерудираният сред гърците продължава да се придържа към езическите си вярвания. Каза ми още, че ако той имаше същите симптоми, щял да отиде при свещеник.