„Свещеник ли?! — помисли си Иван Постивич. — Ти, която убиваше всяка нощ християнските си любовници, да се изповядваш пред свещеник от Светата православна църква?!“ Очевидно не бе чул правилно заради силно шуртящата вода в шадраваните.
— Но аз му казах, че повече няма да търпя неверническите му брътвежи — побърза да допълни принцесата. — И все пак, тъй като този лекар е прочут в цялата империя с уменията си да изцелява, реших да послушам съвета му, само че… по мой начин.
— Ако ми позволите да попитам, султане, за какъв начин говорите?
— Искам ти да бъдеш свидетел на моя разказ, ти да изслушаш моите спомени.
Тук Иван Постивич не успя да се сдържи — вдигна глава и се втренчи в нея. Безочието му говореше повече от хиляди думи. Ококорените му очи излъчваха изумление и гняв.
— Но защо аз? — извика той и положи ръка върху гърдите си, за да подскаже своята незначителност. — Аз съм само страж на ваше височество, а не свят човек! Аз съм войник, мъж на битките, конете и ятагана! Не можете ли да говорите с прислугата си? Например с главния евнух Шафран, който ви служи вярно и денем, и нощем? Или с онази доверена слугиня, която кърши ръце от тревога за здравето ви? — добави, кимвайки по посока на червенокосата жена в дъното на залата. — В тях със сигурност ще намерите много повече състрадание и готовност да ви изслушат, отколкото в мен!
— Не мога. Това са разкази, които те няма да разберат. Нуждая се от някого, който може да… да ме съди! От непознат, който може да ме чуе, но дори и да иска, не би могъл да излъже нито себе си, нито мен. Ти, Ахмед Кадир, не ме харесваш. Знам го много добре. А всички, които ме обкръжават, могат само да раболепничат пред мен. Да, те ще изслушат разказа ми, но веднага ще ме обявят за невинна, защото не могат да си представят нищо друго. И аз ще умра заради измамата им, защото те нито ще чуят, нито ще разпознаят истината! — Тук тя направи кратка пауза, пое си дъх, погледна го в очите и продължи: — А ти, еничарю, си се научил да ме мразиш заради работата, която те карам да вършиш. Някой ден ще трябва да отговарям пред Аллах заради делата си. Дотогава обаче ти си ми напълно достатъчен, особено след като съчетаваш старите си езически вярвания и нашата истинска вяра на исляма. И може би, ако поговоря пред теб, ифритите25, които ме преследват, най-сетне ще ме оставят на мира!
Иван Постивич извърна глава към шадравана и се заслуша в ритмичния плясък на водата. Накрая изрече:
— Но вие забравяте, султане, че аз също имам кръв по ръцете си — петна, които цялата вода на Черно море не би могла да измие! Как бих могъл да бъда ваш изповедник, когато съм извършил убийствата на толкова невинни мъже? Нали смъртта ги е стигнала именно чрез моята ръка?!
— Точно затова трябва да ме изслушаш. Аллах вижда всичко. Самият ти си видял само най-лошото — мъже, потъващи към дъното на Босфора. Но нямаш никаква представа за моя живот. Сигурно не знаеш, но някога аз бях съвсем невинно дете.
— Ще ви изслушам — съгласи се еничарят. — Но Аллах ми е свидетел, накрая вие ще ме убиете заради омразата, която изпитвам към вас!
— Няма да позволя и косъм да падне от главата ги, еничарю Кадир! Дотогава, докато си мой страж, ще се намираш под личната ми защита! Независимо от онова, което ще отсъдиш, животът ти е неприкосновен. Поне това мога да ти обещая. Моля те само да ме изслушаш — ако желаеш, не коментирай — каза принцесата и добави: — Но ако не се съгласиш, ще говоря с брат ми, който ми угажда повече, отколкото на всичките си съпруги, и той ще заповяда да забият главата ти на кол върху стената на моята градина заради нахалството ти. Ако се съгласиш обаче и ме изслушаш със сърцето и душата си, ще ти даря свобода и ще можеш да се върнеш в еничарския корпус и към битките, за които толкова жадуваш!
Той я изгледа. Тя се усмихна безжизнено и поясни:
— Да, имам си шпиони. Имам ги даже сред рибарите, проститутките и продавачите на печени кестени. Дори среднощната мантия не би могла да скрие обиколките ти — познат си като „Воина куче“, който нахлува в кварталите около Галата, жадуващ за битки. Паша ефенди те е преценил добре — и ти ще се върнеш към живота си на войник за Османската империя, ако ми подариш няколко нощи, за да изслушаш историята ми. Не знаеш нищо за мен, нищичко за живота ми. А за да ме разбереш, ще трябва да го узнаеш.
Иван Постивич не би могъл да си представи нищо по-отблъскващо от спомените на принцесата, но да й откаже би било равносилно на самоубийство. Затова в отговор той само кимна и стисна челюст.