— Когато затворя очи, виждам кръв. Червена. Ален поток. Турска кръв. Виждам прескъпия си братовчед — султан Селим, заклан от ръцете на еничари като теб. Устата му е зейнала, върхът на езика му стърчи от ъгълчето на устата му и изсъхва като пергамент. Лицето му е покрито с пръст и листа, лепне от кръв и аз знам, че еничарите ще се върнат за главата му, за да я набучат на кол. Но сега те нахлуват в двореца Топкапъ за най-малкия ми брат — Махмуд. Знам, че за всичко това е виновен другият ми полубрат — Мустафа, или по-точно майка му Айше, която жадува за власт. Стоя над обезобразеното тяло на Селим и изтривам пръстта и листата от устата му. Опитвам се да върна езика обратно зад зъбите му, защото това не е изражение, подобаващо за един султан на Османската империя. Но езикът не се подчинява и пак се измъква навън като на куче, едва поемащо си дъх.
Аз съм наясно, че бунтовниците еничари и полубрат ми Мустафа няма да ме закачат. Една османска принцеса, която едва е минала пубертета, не е никаква заплаха за властта, а само предмет за показване. Поради рожденото си право аз съм недосегаема. А те търсят само роднини от мъжки пол. Мустафа със сигурност ще удави повечето от съпругите и наложниците на Селим, за да изтрие веднъж завинаги семето му от техните утроби. А как един ден ще се изправи лице в лице с мен и останалите жени от харема е нещо, което засега умът ми не е в състояние да побере.
Те убиха моя братовчед! Той беше най-милият от султаните, предпочиташе музиката и поезията пред войните. И именно тези негови заложби го направиха толкова уязвим! Слухове по този въпрос се носеха в харема и ние отдавна долавяхме броженията. Ние може и да не разполагаме със свобода, но си имаме очи и уши навсякъде. Както и шпиони. Знаехме, че еничарите са бесни на султан Селим, защото той търси вдъхновение и познания от армиите на Запада. Знаехме също така, че трябва да се страхуваме от скритата власт и унищожителната природа на войниците.
Тук Постивич я погледна в очите, но неговите дори не примигнаха, за да разкрият по някакъв начин чувствата му.
— И знаехме, че Мустафа ще се залови именно за този гняв на диваците, за да подкладе бунт. Знаехме също така, че това всъщност няма да бъде точно той — защото в основата на заговора беше не глуповатият Мустафа, а майка му Айше, която от години си мечтаеше да стане валиде султан26, след като синът й се възкачи на трона.
В деня, когато във вътрешния двор на двореца се събраха петдесет хиляди еничари, строиха се и останаха неподвижни като статуи по местата си часове наред, аз се скрих и започнах да ги наблюдавам. Когато слънцето се скри, мълчанието им се превърна в гняв и те се върнаха по казармите си, твърдо решени на мъст. Братовчед ми Селим отказа да чуе тропота на метежа, когато еничарите сритаха медните си казани с пилаф и започнаха да удрят по тях с пръчки. Но жените от неговия харем знаеха какво предстои. Знаеха също така, че съдбата им е обвързана със съдбата на султана. Коленете им се бяха изтъркали от молитви към Аллах, гласовете им прегракнаха по цели нощи да просят помощ от небесата. А когато клането настъпи и смъртта наистина дойде, само аз имах сили да докосна тялото на султана. Жените от неговия харем плачеха и трепереха от страх пред джиновете на смъртта, затова не смееха да доближат трупа му. Вместо това се скупчиха в дълбините на сарая, ужасени от смъртта, която, колкото и да искаха, нямаше как да избегнат.
Но аз си знаех, че ще оцелея. Бях виждала достатъчно варварски актове и знаех, че ще оцелея след всичките, нищо че другите ще страдат и ще умрат. Все пак аз бях османска принцеса. Любимият ми цвят е турскосиньо — наситеният цвят на небето, цветът на свободата. Младите ми очи търсеха свят отвъд портите на Топкапъ сарай, бузите ми се сплескваха срещу дупките на решетката на харема от нетърпение да видя късче небе отвъд нашия мъничък свят. Това парче от небето бе за мен като скъпоценен камък, но в мига, в който започнах да искам този камък, майка ми или нашият евнух се стараеха да затварят капака на кутията за бижута под носа ми.
„Есма Султан, трябва да се облечеш за урока си по музика!“ Все още виждам майка ми как отправя към евнуха Нарцис изпепеляващ поглед, докато се насочва към вътрешността на харема. Въпреки решетката, която блокираше изхода, аз все пак се бях доближила твърде много до външния свят. „Веднага се връщай тук! Може да те види някой мъж, докато минава през двора на път за аудиенция при султана! Ще избухне голям скандал!“ Тогава живеех, разбира се, заедно с майка ми, чиято сянка стигаше толкова надалече, колкото и сянката на най-високия чинар в двора. Още от рождението си бях имала честта да бъда султане — дъщеря на султана, и с излизането си от утробата на майка ми аз автоматично я надскачах по ранг, — защото във вените ми течеше турска кръв. И тя така и не ми прости това. Ако бях син, щях да я доближа повече до трона с вероятността някой ден да стане царицата майка или валиде. Но се оказа, че всички й родилни мъки са били за нищо — защото съм се родила момиче. Някои майки считаха дъщерите си за благословия, защото така за тях съществуваше много по-малка вероятност да бъдат убити в битката за трона. А моята майка ме считаше за същинска обида за статуса й.
26
Валиде султан — майката на управляващия султан, втора по значение за управлението в Османската империя след самия султан. — Б.а.