— Ще ти разкажа една приказка, която ще ме успокои. Приказка за детство и невинност.
Иван усети, че нещо го пробожда в сърцето — бързо отлитащ спомен за собственото му кратко детство.
— Ще ти разкажа за едно момиченце, което някога живееше в харема. Името й беше Софи и беше приета в сарая, когато аз бях на девет години.
Есма Султан млъкна внезапно и се огледа, сякаш търсеше шпиони. После плесна с ръце и на вратата се появи Шафран.
— Подсигури вратите и отвори всички шадравани! Не искам никой да чува разговора ни, Шафран!
Главният евнух се поклони дълбоко и заотстъпва назад с все така сведена надолу глава. Не след дълго се чу плясъкът на водата в шадраваните — и вътре, и извън двореца.
— Разказът ми е само за теб, Ахмед Кадир — рече тя. — Султанът има уши навсякъде, а най-много — в моя дворец!
— Когато пристигна, Софи не можеше да говори нито османски турски, нито арабски, нито персийски — само някакъв гърлен език на една от Северните провинции. Първоначално дори си мислех, че тя изобщо не може да говори, а само мучи, докато търка сините си очи с кокалчетата на ръцете си, за да си изтрие сълзите. Доколкото можех да преценя, тя беше някъде на моята възраст, може би малко по-млада. Майка ми веднъж поясни, че тя била доведена от земи, които са прекалено на север, за да достави удоволствие на баща ми, султана. Затова трябвало да остане под надзора на майка ми и да получи образование като принцеса. Тя беше най-красивото създание, което някога съм виждала!
Султане се замисли, а после продължи:
— Майка ми казваше: „Трябва да бъдеш любезна с нея, Есма. Но гледай да не се сприятеляваш много с нея, защото това само ще те натъжи!“ Тогава не разбирах думите на майка ми. Бях във възторг от мисълта, че това момиче с руса коса ще ми стане другарче в игрите и ще спи в същата стая, в която спим аз и майка ми. Седях до нея, когато тя лежеше в леглото си, изтощена от сълзите, галех златната й глава и тананиках приспивни турски песнички, за да успокоя страховете й. „Не плачи, кючук28!“ — казвах й, защото тя наистина беше по-дребна и по-млада от мен.
И макар тя да не разбираше и дума на турски, вдигна глава и се втренчи в мен. Мисля, че бързо видя, че в харема съществува доброта и че вече няма да бъде опипвана от груби мъжки ръце, чиито пръсти са докосвали детските й гениталии, за да се уверят, че е девица и че може да бъде допусната в светостта на харема ни.
Но тогава беше време на пълна невинност, когато нямах никакво понятие от истинската цел на харема. За мен той беше детски рай, където бях глезена от всички и където всички ми угаждаха. Въпреки предупрежденията на майка ми двете със Софи станахме големи приятелки. За мен тя бе много по-близка, отколкото братовчедка ми Хатидже, сестрата на Селим. За него се говореше, че ще бъде следващият султан след баща ми и аз се наслаждавах на мисълта, че моят добър и мил братовчед някога ще управлява империята. Но тогава това изглеждаше по-скоро като далечна надежда, защото него го държаха затворен в клетката за принцове. Виждахме го само в празнични дни и аз очаквах с нетърпение възможността да го видя седнал вдясно на баща ми. Но сестра му Хатидже беше вечно нацупена и мързелива, затова много повече предпочитах компанията на новата ми руса сестричка.
Моята Софи ме придружаваше навсякъде, функционирайки като моя, макар и често непокорна прислужница. Най-жадуваните ни разходки бяха с имперските карети, ескортирани от евнусите. Беше ни позволено да гледаме през дупките между дъските на каретите игрите на джирит и поло, в които моите братя се състезаваха срещу елитните Капъкулу еничари.
Тук Есма Султане се усмихна тъжно на госта и продължи:
— Точно там те видях за първи път, чорбаджи, както и подвизите ти на гърба на конете. Ти беше най-младият от играчите, но господарят на конете те смяташе за много кадърен. А аз бях една от многото турски принцеси, надничащи иззад тежките кадифени завеси на имперските карети, докато млади роби ни вееха с щраусови и паунови пера в нещастен опит да намалят непоносимата горещина около нас. Каретите бяха заобиколени със солаци, а пред вратите им стояха по двама евнуси.
Иван Постивич внезапно изправи гръб и възкликна:
— Гледали сте игрите?
— Да, джирит и поло бяха любимите ни занимания. На света нямаше нищо друго, което да успокои повече душата на скъпото ми другарче от гледката, та дори миризмата на коне. Въпреки че не ни се позволяваше да напускаме пределите на каретите, тя притискаше очи и уста в решетката на лакираната стена и се опиваше от миризмата на тези животни, които очевидно зареждаха духа й. И винаги поддържаше отбора на Капъкулу, което ме вбесяваше, защото безсъмнено беше държавна измяна да предпочетеш някой друг, освен османския двор. Ала въпреки упреците ми тя вдигаше малкия си бял юмрук във въздуха при всяка точка, която отбелязваше вашата орта, а след това дни наред не говореше за нищо друго, освен за коне и за уменията на ездачите. Тогава за първи път я чух да говори за мъж по начин, напълно освободен от страха.