Иван Постивич изправи главата си и се насили да диша. Знаеше, че следващите му думи щяха да бъдат последни, затова ги подбра така внимателно, както се подбират оръжия на бойното поле.
— Езикът ми е твърде непохватен за езика на Аллах и на султаните, о, султане! Моята раса е недостойна за езика на имперската божественост!
Очите на принцесата проблеснаха закачливо и унищожителните стрели на ловеца изчезнаха в черните им дълбини. Тя отпусна скования си гръб и се излегна отново върху възглавничките на кадифения си диван.
— Знаеш ли, персийците биха те убили за онова, което току-що каза — отбеляза спокойно. — Защото твърдят, че само техният език гали ухото на Аллах — доволна от остроумния му и точен отговор, тя се усмихна съвсем леко и устните й се извиха към високите й скули. — Но пък ти спечели обратно живота си с превъзходното си владеене на османския турски език. Интелектът ти прави комплимент на размерите ти. Кой би допуснал, че един груб великан на гърба на кранта е в състояние да избегне копието на джирита с подобен финес?!
Постивич не отговори нищо. Мълчаливата му реакция на комплимента й я развесели. Беше свикнала да вижда раболепни слуги и чужди посланици, които й угаждаха по всякакъв начин с надеждата, че Есма Султан ще ходатайства за тях пред брат си. Но този еничар беше различен.
— Не само аз, но и всички останали в Топкапъ сарай се дивяхме на начина, по който успяваше да се завъртиш под коня си, за да избегнеш копието на противника си — продължи принцесата. — Очевидно господарят на конете те е обучил добре!
— Господарят на конете беше много даровит мъж — отговори еничарят. — Той посвети много време и усилия на обучението ми, затова никога няма да го забравя. — Той и братовчед ви Селим Трети бяха велики мъже и аз скърбя дълбоко за кончината им!
Думите му се отличаваха с крещяща липса на каквато и да било възхвала за настоящия султан — братът на Есма, Махмуд Втори. Гробовната тишина в огромната като пещера зала подсилваше още повече тази обида, но Постивич стисна устни, категорично отказвайки да каже каквото и да било повече.
— Виждам, че се чувстваш неудобно в мое присъствие — отбеляза султанката и усмивката й постепенно угасна, последвана от спомените й за неговите подвизи във военните игри. — Имаш разрешението ми да напуснеш!
Постивич се поклони и тръгна заднишком към вратата.
— Почакай, еничарю! — извика принцесата. — Само още нещо. Напоследък често забелязвам сянката ти наоколо през решетката на градините му. Каква орис те запрати толкова далече от твоята орта12, за да служиш на мен?
Той преглътна тежко и отговори:
— Такова беше желанието на султана.
Есма Султан се загледа замислено във великана и накрая попита:
— А как ти е името?
Той се поколеба, защото не беше сигурен дали това поднасяне на името му в краката на принцесата няма да реши съдбата му. Накрая рече:
— Паша Мустафа ме кръсти Ахмед Кадир, султане.
Въпреки че това име му беше дадено още на седемгодишна възраст след обрязването, Иван Постивич така и не го бе приел, въпреки че тук никой не го познаваше под друго име. Истинското му име просто бе изхвърлено като ненужно, заедно с неговата религия, семейство и корени.
— Ахмед определено не ти прилича — отбеляза усмихнато принцесата. — Очевидно въображението на пашата е свършило точно когато е дошъл твоят ред. Не, ти със сигурност не си Ахмед! Ще те наричам… Бисквитко!
Луничавата й прислужница, скрита до този момент в мрака на ъгъла, се изкиска и този смях прозвуча като пърхане на подплашени птици сред огромното като пещера помещение. Султане се обърна към нея и кимна по посока на еничаря с широка усмивка. Вече не изглеждаше като османска владетелка, а просто като жена.
Еничарят нямаше време да реагира по никакъв начин, защото двама стражи го сграбчиха под мишниците и го извлякоха назад като затворник. Изведоха въртящия се от възмущение здравеняк през перлените врати, които отделяха частните покои на принцесата от останалия дворец, и спряха чак в коридора.
Един от стражите, които бяха хванали грубо Иван, го бутна толкова силно, че той се запрепъва по мозаичния под и разтърси дървената решетка с тежките си стъпки. Дочу стреснати викове, а после и кискане откъм харема на принцесата, което идваше иззад сложната дърворезба на заграждението.
— Имаш късмет, че още дишаш, еничарю! — извика стражът с големия тюрбан и се изплю върху излъсканите до блясък плочки. Отнякъде веднага се появи млад слуга и изтърка пода с парцал, напоен с лимоново масло.
12
Орта — основна единица в еничарския корпус, съдържаща приблизително 100 войника. В армията на султана е имало 196 орти. — Б.а.