Ала само някой глупак би взел дистанционното от един бог.
Животът може и да бе дотегнал на Стикс, но той определено нямаше желание да бъде безжалостно измъчван, преди да умре.
Така че, скърцайки със зъби, той бе сторил всичко по силите си, за да не обръща внимание на Камул, докато чакаха Дионисий да се върне.
Камул бе вързал дългата си черна коса на опашка. У него имаше нещо сатанинско и зловещо, но като се имаше предвид, че е бог на войната, това можеше да се очаква.
Дионисий спря до вратата, свали дългото си кашмирено палто, а след това и кафявите кожени ръкавици.
Висок над два метра, богът на виното и плътските наслади би се сторил страховит на повечето хора. Ала Стикс, който бе кралски син и само с няколко сантиметра по-нисък, и на всичкото отгоре копнееше за смъртта, въобще не го намираше страшен.
Какво можеше да му направи Дионисий? Да го изпрати обратно в адската му изолация?
Нямаше да му е за първи път и той носеше следите, които го доказваха.
Дионисий бе облечен в сако от туид, тъмносиньо поло и елегантен кафяв панталон, набран в кръста. В късата му тъмнокестенява коса имаше руси кичури, а козята му брадичка бе съвършено оформена. Приличаше на преуспяващ магнат милиардер, а и в действителност ръководеше голяма международна корпорация, където си правеше удоволствието да осакатява конкуренцията и да поглъща чужди компании.
Принуден да се оттегли още преди векове, Дионисий поделяше времето си между Олимп и света на смъртните, към който изпитваше почти толкова силна ненавист, колкото и Стикс.
— Отговори ми на въпроса, Бакхус — настоя Камул. — Аз не съм един от твоите скопени гърци, че да ме караш да чакам.
В очите на Дионисий припламна ярост.
— Внимавай какъв тон ми държиш, Кам. Аз пък не съм един от твоите импотентни келти, та да се треса от ужас пред теб. Ако си търсиш боя, само ми кажи.
Камул скочи на крака.
— Хей, я по-кротко — намеси се Стикс в опит да ги успокои. — Да оставим битките за времето, когато двамата превземете света, става ли?
И двамата го изгледаха така, сякаш бе луд, задето се осмеляваше да им се пречка.
Какъвто без съмнение и беше. Ала ако те се убиеха един друг, той никога нямаше да умре.
Кам хвърли свиреп поглед на Дионисий.
— Домашният ти любимец има право — каза той. — Но когато си възвърнем властта на богове, двамата с теб ще си поговорим.
Блясъкът в очите на Дионисий красноречиво говореше, че няма търпение.
Стикс си пое дълбоко дъх.
— Е, Талон с жената ли е? — попита той Дионисий.
Ледена усмивка изви устните на Дионисий.
— Като по часовник — отвърна той и погледна към Камул. — Сигурен ли си, че това ще спре Ахерон?
— Не съм казвал, че ще го спре. Казах, че ще го неутрализира.
— И каква разликата? — попита Стикс.
— Разликата е тази, че Талон е на път да се превърне в още по-голям проблем за Ахерон и да погълне още повече от вниманието му. Още един начин да отслабим Атланта накрая.
Това бе музика за ушите на Стикс.
Сега трябваше само да се погрижат Нощният ловец и жената да останат заедно. Поне до Марди Гра, когато преградата между този свят и Колазис щеше да бъде достатъчно тънка, за да може да бъде премината и те щяха да освободят Унищожителя от пленничеството му.
Бяха минали шестстотин години, откакто това се бе случило за последен път и щяха да минат цели осемстотин преди отново да се случи.
Стикс потръпна само при мисълта да живее още осемстотин години. Още осем века, изпълнени със самотна, безконечна монотонност и болка. Осем века, в които щеше да вижда как пазачите му идват и си отиват, остаряват и умират, изживявайки отредените им дни на смъртни, заобиколени от семействата и приятелите си.
Те дори не подозираха какъв късмет имат.
Като човек, някога той се боеше от смъртта. Ала оттогава бяха минали безброй години.
Сега единственото, от което Стикс се страхуваше, бе, че никога няма да се спаси от ужаса на своето съществуване. Че ще продължи да живее, век след век, докато самата вселена не експлодира.
Искаше всичко да свърши, но допреди трийсет години нямаше и зрънце надежда, че това може да случи.
Сега обаче не беше така.
Дионисий и Камул искаха да си възвърнат своята божественост и за това се нуждаеха от Унищожителя и от кръвта на Ахерон. Жалко, че във вените на Стикс не течеше кръв на Атлант, иначе на драго сърце би се съгласил да принесат него в жертва.