Обяснението му й прозвуча съвсем логично.
— След като можеш да пътуваш във времето, хрумвало ли ти е някога да промениш миналото?
— Да.
— А някога правил ли го?
Той поклати глава, а лицето му доби мрачно и сериозно изражение.
— На този свят има сили, които е по-добре да не бъдат закачани. Да промениш нечия съдба определено е едно от тях. Повярвай ми, мойрите прилагат доста сурови методи, за да накажат всеки, който е достатъчно глупав, за да се намеси в решенията им.
Заплашителните му думи отекнаха в ушите й. Звучеше все едно някога бе сторил тази грешка и на Съншайн й се прииска да го попита дали е така, ала вътрешният й глас й нашепна да не го прави.
Сложи си каската, сетне се качи отзад на мотора, като се опита да запази максимална дистанция помежду им. Вейн беше красив мъж, но нещо в него я изнервяше и това далеч не бе фактът, че е върколак, нито че броди във времето. Имаше нещо у него, което не й вдъхваше доверие.
По нейна молба той я отведе в малката художествена галерия, където държеше заключена количката с творбите си и й помогна да я откара на „Джаксън Скуеър“. Когато стигнаха, беше малко след десет и вече се бе събрала огромна тълпа.
— Не разбирам — промърмори Вейн, докато буташе количката й до мястото, където беше сергията на Селена. — Защо трябва да излагаш стоката си, щом само ще се срещнеш с клиент?
— Камерон каза, че първо иска да види всичко, което продавам. Щом се налага да излагам работите си заради него, защо в същото време да не продавам и на други клиенти.
Показа му къде иска да разположи количката. Вейн се подчини, но не изглеждаше особено щастлив от задълженията си.
Селена се ококори, като ги видя двамата.
— Отново някой нов, Съни?
— Не, той просто е…
— Куче пазач — уточни Вейн и й протегна ръка. — Ти си Селена Лорънс, нали? По-голямата сестра на Аманда?
Селена кимна и разтърси ръката му.
— Познаваш Аманда?
— Познавам Кириан.
— Нима само аз не познавам Кириан? — нацупи се Съншайн.
Селена се засмя, сетне се обърна отново към Вейн, който тъкмо разгъваше малката маса на Съншайн, върху която тя обикновено подреждаше евтините си керамични изделия.
— Сега сме посред бял ден, така че съм сигурна, че не си Нощен ловец. Скуайър ли си?
Вейн се вцепени.
— Не ме обиждай. Не служа на никого.
— За съжаление той не е особено дружелюбен — обясни Съншайн, докато подреждаше сергията си. — Мисля, че има бяс или нещо подобно.
Вейн я изгледа наполовина развеселено, наполовина смутено.
— Знаеш ли, Съншайн, харесва ми твоя дух.
Тя понечи да отговори, но усети, че някой я наблюдава.
Уплашена и обезпокоена, младата жена огледа тълпата наоколо и видя едно ведро, усмихнато лице, което й бе не по-малко познато от нейното собствено.
Съншайн грейна.
Макар че не беше много висока, възрастната жена се открояваше сред множеството и то не само заради безумно яркочервената риза, която носеше. От нея се излъчваше присъствие и атмосфера, също толкова силни и могъщи като тези на Талон или Вейн.
Стоманеносивата й коса бе сплетена на плитки, увити на венец около главата й. От годините лицето й бе прорязано от бръчки на щастие и безброй усмивки, а тъмнокафявите й очи бяха блестящи и пълни с доброта. Това бяха очи, които привличаха хората към тази изключително мъдра жена.
— Бабче! — извика Съншайн, когато възрастната жена я приближи. — Какво правиш тук? Мислех, че се закле никога повече да не стъпваш в Ню Орлиънс по време на Марди Гра.
Баба й я притисна силно към гърдите си, после я погледна. Беше минала почти година, откакто двете се бяха видели за последен път. О, беше толкова страхотно да види отново баба си!
Старата жена прокара длан нагоре-надолу по ръката на внучката си, сякаш искаше да се увери, че е добре.
— Е, такова беше намерението ми, но майка ти ми се обади и ми каза, че си била пълна с въпроси за келтското си потекло. Затова реших да дойда и да те изненадам.
— И определено го стори. Но се радвам, че си тук.
Баба й повдигна неодобрително вежди, когато зърна Вейн.
— А ти си?
— Вейн Каталакис.
Тя извърна поглед към Съншайн.
— Къде е този Талон, за когото ми каза майка ти?
— Ще дойде по-късно, бабче.