— Да, и аз също бях там. Не си ли спомняш?
Младата жена поклати глава. Спомняше си единствено Талон.
— Колко добре познаваш Талон и Ахерон? — попита тя Вейн.
Той сви рамене.
— Съвсем наскоро срещнах Талон, но пътищата ми с Ахерон са се пресичали веднъж или два пъти през вековете.
— Ти също ли си безсмъртен?
Вейн завъртя отрицателно глава.
— Моята раса просто живее доста по-дълго от човешката.
— Колко по-дълго?
— Около хиляда години, плюс-минус век или два.
Леле. Това наистина си беше дълго.
Съншайн не можеше да си представи какво би било да има на разположение толкова много време, за да планира бъдещето си. Ала нещо дълбоко в нея й подсказваше, че навярно толкова дълъг живот би бил по-скоро проклятие, отколкото благословия, особено ако трябва да го изживееш сам.
Наблюдаваше как Вейн оглежда зорко множеството около тях. Лешниковозелените му очи явно не пропускаха нищо.
— Защо говориш толкова открито за това, докато Талон отказва да ми каже каквото и да било?
Той сви рамене.
— Аз не съм се заклел да пазя тайна, освен това предполагам, че през последните няколко дни си видяла достатъчно стряскащи и откачени гадории, така че аз съм най-малкият ти проблем. А и ще се осмелиш ли да кажеш на някого, че всъщност съм вълк, който се прави на човек? — Замълча и й се ухили лукаво. — Предизвиквам те да го сториш — изрече бавно. — Това, приятелко, е най-бързият начин да се озовеш заключена в килия с гумени стени.
Тя не се съмняваше в думите му. И това обясняваше защо на него не му пукаше да говори открито за „различията си“.
— Ти наистина ли си вълк?
Той кимна.
— Тогава как можеш да бъдеш и човек?
— Ние сме различна порода от вас, хората. Моята раса е създадена преди около девет хиляди години, когато прапрадядо ми е решил да спаси живота на синовете си, като с помощта на магия преплел нишката на тяхната ДНК с тази на неколцина избрани животни. Така сме се родили ние. От един син са произлезли две същества, нещо като полубратя, като едното е притежавало човешко сърце, а другото — животинско. Аз съм пряк потомък на животните.
— Значи имаш сърце на вълк?
Вейн отново кимна.
— Както и морала му и инстинктите му за самосъхранение.
— А искал ли си някога да бъдеш човек?
— Не, никога. Защо да го искам?
Но Съншайн долови, че той крие нещо. Изпитваше много повече чувства, отколкото искаше да признае и беше очевидно, че не иска тя да задълбава в това. Така че младата жена смени темата.
— А боли ли, когато си сменяш формата? Като във филмите ли е, където върколаците се покриват с козина, докато костите им хрущят зловещо?
Той изсумтя презрително.
— Не. Това са чисти холивудски драматизации. След като сме родени с магия, през повечето време използването й е безболезнено. Болката ми не е по-голяма от тази, която почувства ти, когато се телепортирахме от колибата на Талон до моя мотор. Усещаш само нещо като съвсем лек токов удар, който разтърсва тялото ти. Всъщност дори може да ти достави удоволствие, ако го направиш както трябва.
— Сигурно е много яко да можеш да правиш всичко това. — Тя наклони глава, присви очи и се вгледа в него.
— Какво правиш?
— Опитвам се да си представя как би изглеждал като вълк.
— Моли се никога да не разбереш.
Младата жена отстъпи крачка назад.
— Знаеш ли, мисля, че вие, момчета, наистина плашите хората.
— Понякога го правим.
Тъй като не желаеше да се задълбочава повече, Съншайн продължи да чака. Но за нещастие, Камерон не се появи.
Вейн се опита да я убеди да се върне при Талон, но тя отказа.
— Може би той просто закъснява. Навярно е имал друга среща или нещо подобно. Не мога просто да си тръгна.
При тези думи Вейн издаде ниско ръмжене, също като на вълк, и седна зад сергията й. Облегна се на черната желязна ограда и докато тя седеше на стола си и драскаше в скицника си, той наблюдаваше зорко керамичните й изделия и рисунките й.
Следобедът се влачеше бавно, но нищо не се случи. Камерон така и не се появи. Селена напусна сергията си в четири за кратка почивка.
Сега Вейн се бе разположил на тротоара зад нея. Дългите му крака, кръстосани при глезените, бяха протегнати и стигаха чак до улицата. Беше се облегнал на лакти. Позата му изпъваше тениската върху съвършеното му тяло.
— Всеки ден ли правиш това? — попита той.