— Космат? Извини ме, но май определено ме бъркаш с брат ти.
Вейн отново се засмя.
— А сега сериозно, слънцето ще залезе след петнайсет минути. Веднага ще тръгна към вас.
— Държа фронта, Къстър20. Не се тревожи.
— Благодаря, Седящ Бик. Доскоро.
Талон затвори и зачака, докато усети познатия сърбеж по кожата си, което винаги бе знак, че слънцето е залязло и вече е безопасно да излезе навън.
Бяха изминали четирийсет и пет минути след залез-слънце, когато Съншайн помоли Вейн да измине краткото разстояние до ъгъла, където се намираше сергията с разхладителни напитки и да й донесе нещо за пиене. Отначало той се възпротиви, но накрая тя го убеди, че ще му е пред очите през цялото време и няма да изчезне, докато той се върне.
Веднага щом той се нареди на опашка, тя чу тихото изсвирване на Селена.
— Боже, онзи мъж там е наистина ужасно страховит. Все едно на челото му е написано „сериен убиец“.
Съншайн се обърна и видя изключително висок, тъмнокос мъж да завива иззад ъгъла. Когато мина покрай тях, конете от двете страни на „Декатур Стрийт“ изпръхтяха и се изправиха неспокойно на задните си крака. Все едно бяха усетили някакво зло в него. Непознатият изглеждаше толкова невероятно зловещ, че стомахът на Съншайн се сви на топка.
— Дали да извикам на Вейн да се върне?
— Не зная. — Селена стана от масата си за карти, приближи се и застана до приятелката си. — Ако направи някакво движение към теб, ще го сграбча, а ти викай с все сила.
— Добре. Може би просто ще ни подмине.
Но мъжът не го направи.
Когато се изравни със сергията й, погледна към нея, сетне спря.
На свой ред Съншайн прикова поглед в ужасяващите сребърни нокти на лявата му ръка.
Докато се приближаваше към масата й, той не бе промълвил нито дума. Младата жена преглътна и инстинктивно пристъпи по-близо до Селена. Мъжът би бил удивително красив, ако не изглеждаше толкова свиреп.
Съншайн и приятелката й се спогледаха нервно.
Тъмният му, смразяващ кръвта поглед се бе насочил към купите, украсени с древногръцки изображения, които бе заимствала от един музеен каталог. С нежност, на която не би й хрумнало, че е способен, той прокара ръка по червените фигури върху една от купите. В тъмните му очи проблесна копнеж, сякаш рисунките бяха събудили у него някакви горчиво-сладки спомени.
— Ти ли си ги правила? — попита той Съншайн буквално потрепери, когато настойчивият му черен взор срещна нейния. Мъжът имаше дълбок, предизвикателен глас с толкова силен акцент, че й бе нужна минута, за да разбере въпроса му.
— Да.
— Хубава изработка.
Съншайн нямаше да се слиса повече, ако бе извадил пистолет и я бе застрелял.
— Благодаря.
Когато бръкна в джоба си, тя се стегна, готова крещейки да повика Вейн, но после осъзна, че мъжът просто е извадил портфейла си.
— Колко струва?
— Ти какво правиш тук?
Погледът на Съншайн се плъзна покрай мъжа и видя, че Талон се приближава. Озова се до нея с дългите крачки на разярен хищник. Бързо.
— Не е твоя работа, келте — изръмжа непознатият.
— Разкарай се от Съншайн, Зарек, или се кълна, че лично ще ти помогна.
Зарек пъхна обратно портфейла в джоба си и се извърна с лице към Талон.
— Опитай, келте, и ще изтръгна сърцето ти.
Талон се хвърли напред и избута Зарек, който политна, но се окопити светкавично и на свой ред му се нахвърли. Но Талон приклекна и успя отново да го бутне назад.
Вейн се появи изневиделица и ги разтърва.
— Хей, хей, хей! — озъби се на Талон. — За какво е всичко това?
— По-добре никога да не те видя близо до нея, Зарек. Говоря сериозно.
Зарек се отърси, после се обърна и се отдалечи с гневни крачки към сградата на презвитерианската църква.
Съншайн се ужаси, когато видя свирепото изражение на Талон. Наистина изглеждаше готов да убие някого.
— Талон?
— Не се приближавай — предупреди я Вейн. — Добре ли си, келте?
Талон не отговори. Усещаше единствено яростта, надигаща се в гърдите му. Настойчивото, изгарящо желание да разкъса Зарек на парчета. В мига, в който го зърна, в съзнанието му проблесна образът на Зарек в алеята с неговата жертва. Бог да му е на помощ, ако някога нападне Съншайн по този начин. Щеше да го убие, независимо от последствията.
20
Има се предвид генерал Къстър (1839–1876), прочут с преследването на индианските племена шайени и сиукси. — Б.пр.