Тя забеляза обиденото му изражение и не можа да сдържи смеха си.
— Не че ти не си секси. Определено си достоен съперник на всяко горещо парче от „Убежището“. Но я си признай, не си ли забелязал, че е като „Хутърс“21 за жени?
— Не. Мога съвсем честно да заявя, че не съм забелязал колко добре изглеждат мъжете в „Убежището“. Нито пък ме интересува.
Отвън клубът представляваше типична за Ню Орлиънс сграда, построена през 1801 г. Тухлите бяха с ръждив цвят, а над двойните старомодни летящи врати, като на баровете в Дивия запад, висеше огромна табела. Изобразяваше кръгла луна, изгряваща над хълм, където бе паркиран мотор и гордо съобщаваше, че това място е „Убежището“, домът на „Хаулерс“ — бандата, която свиреше в клуба, а членовете й също представляваха група готини мъже.
Барът бе отворен двайсет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата и беше притежание на семейство Пелтие. Собственичката, Мама Ло, имаше единайсет расови синове, които бяха поредното доказателство, че жената заслужава награда, задето разкрасява града. Всеки един от тях беше образец за първокласен мъжкар, абсолютна гаранция, че може да накара всяка жена да примре от удоволствие.
Когато Съншайн и Талон влязоха, Дев дежуреше на входа. Редовен охранител, той беше един от четиримата близнаци. Съншайн никога не бе срещала жена, която да не е пожелала поне веднъж да отведе някой от тях в дома си. Всъщност, момичетата искаха да отведат направо всичките четирима в домовете си, за да ги използват за подпорка на книгите в спалнята си. Макар книгите да бяха последното, което приятелките й искаха да подпират с близнаците.
Дев притежаваше пронизващи сини очи и дълга руса коса, която падаше на меки вълни и стигаше до средата на гърба му. Единственото, по което Съншайн го отличаваше от братята му, бе татуировката върху ръката му, изобразяваща лък и стрела. Тя се спря, когато осъзна, че е еднаква с тази върху рамото на Талон.
— Хей, човече! — възкликна Дев с дълбокия си сгорещяващо секси акцент, кръстоска между френски и кажунски, щом зърна Талон. — Къде беше?
— Навън и наоколо. А ти?
Дев му се ухили мръснишки.
— Най-вече вътре и навън.
Талон се засмя.
— Не искам да зная подробности.
Дев погледна Съншайн и й смигна.
— Хей, малка Съншайн, защо си се хванала с този загубеняк? Да не си изгубила бас или нещо подобно?
— Или нещо подобно — отвърна тя с усмивка.
— Ти познаваш Дев? — попита я Талон и тялото му се напрегна, сякаш мисълта за това го караше да ревнува.
— Да — отвърна Дев, преди тя да успее. — Тя е редовен клиент. Двете с Ейми играят билярд отзад.
— Идваш тук сама?
Съншайн сръга игриво Талон в рамото.
— Ще престанеш ли? Не си ми баща, а и никой тук не ме притеснява, благодарение на Дев и братята му.
— Съвсем вярно, Талон, познаваш правилата. В „Убежището“ никой не сваля някоя жена, освен ако тя самата не го пожелае.
— Но това не важи за Ейми — не можа да се сдържи Съншайн. Като единствена дъщеря на клана Пелтие, Ейми не можеше да се приближи до никой мъж, без да я придружава някой от братята й, иначе невероятно високият й, мускулест баща щеше да получи удар.
— Дяволски си права. — Дев наклони глава към ковчега, който държаха в ъгъла на клуба и се набиваше на очи веднага, щом някой прекрачеше прага.
— Онова там беше последният малоумник, който покани сестра ми на среща.
Талон отново избухна в смях.
— Едно място, където не бих искал да се озова. Търся Ерос, наскоро да се е навъртал тук?
— Горе е в стаята до склада и играе покер с Руди, Джъстин и Етиен.
— Благодаря.
Талон поведе Съншайн през предната половина на бара, където бяха разположени масите и сепаретата за хранене. Тази вечер заведението беше доста претъпкано и живата музика бе доста силна и оглушителна.
— Хей, Талон! — изкрещя Съншайн в ухото му. — Защо двамата с Дев имате една и съща татуировка, изобразяваща лък и стрела?
Той погледна към Дев, който стоеше до вратата.
— Дев си мисли, че е много забавно да носи символа на… — Гласът му заглъхна, ала тя разбра неизреченото обяснение по блясъка в очите му.
Лъкът и стрелата навярно бяха отличителният знак на Нощните ловци.