— Не се тревожи за това — успокои го Дев, като се присъедини към тях. — Ще те покрием, келте. Да почистваме излагащите е нашата специалност. Утре нито един човек тук няма да си спомня за случилото се, а ние ще се погрижим да няма никакви електронни записи. Всички присъстващи ще се спукат от яд, че снимките им ще показват едно голямо черно петно.
— Ами аз? — попита Ник. — Не желая да съм част от вашето промиване на мозъци.
— Казах човек, Ники.
Ник доби изключително обидено изражение.
— Благодаря — рече Талон на Дев.
— Пак заповядай. Ще се видим утре за Марди Гра.
Талон кимна на мечока и поведе Съншайн навън, въпреки че кракът адски го болеше, сякаш бе счупен от скока.
Когато се озоваха на улицата, той се нахвърли върху нея.
— Била си омъжена?
— Това беше преди седем години, Талон. Бях млада и глупава.
— Била си омъжена — повтори той. — За него.
Съншайн пое дълбоко дъх и издиша.
— Да.
— Не мога да повярвам.
— О, я стига, Талон, престани да ме дразниш. Не ме дръж отговорна за нещо, което се е случило по времето, когато дори не съм подозирала за съществуването ти. Ако някой има право да е бесен, мисля, че това съм аз.
— Моля?
— Селена ми разказа за теб и репутацията ти, приятелче. Излиза, че си спал с почти всяка жена в Ню Орлиънс. Искаш ли да ми споделиш нещо по въпроса?
— Това е различно.
— Защо? Защото съм жена? Ти знаеше, че не съм девствена, Талон. Какво очакваше?
Талон не знаеше. Но всъщност нямаше значение. След тази нощ тя и без това щеше да го намрази. Последното, което искаше, бе да прекара вечерта в разправии с нея. Това бе единственото време, което им оставаше.
— Добре, Съншайн. Права си. Съжалявам.
Съншайн се слиса. За пръв път, откакто го познаваше, Талон се предаваше толкова лесно.
— Наистина ли?
— Да — отвърна той искрено. — Не искам да се караме, става ли? Нека забравим за него и да отидем да хапнем.
Тя вдигна ръката му до устните си и целуна кокалчетата му.
— Звучи добре.
Докато вървяха към малкото кафене на „Ибервил“, тя забеляза, че той леко накуцва.
— Добре ли си?
— Да, просто си изкълчих крака, когато прескочих онзи парапет. Когато побеснея, губя силите си на Нощен ловец, а без тях тялото ми се превръща в човешко.
— Имаш ли нужда от лекар?
Той поклати глава.
— Стига да съм спокоен, кракът ми ще се излекува, докато се храним.
Талон се държеше близо до нея през цялото време, докато стигнаха до ресторанта и се настаниха. Опитваше се да запамети всичко у нея. Винаги щеше да я помни такава и тези спомени щяха да се запечатат дълбоко в него, заедно с тези, които бе скътал за Ниния.
Или щеше да ги изгуби, когато Ерос го простреля? Дали съзнанието му някак си щеше да ги изкриви, за да не може той повече да я обича?
При тази мисъл стомахът му се присви болезнено. Какво би било, ако нямаше дори утехата от спомените си за Ниния и Съншайн? Да не си спомня нежното й докосване, уханието на пачули, оставено от нея върху кожата му? Начинът, по който очите й светваха всеки път, щом го погледнеше?
Скръцна със зъби и се опита да не мисли за това, да не чувства болката в сърцето си. Не ставаше дума за него и за това, което щеше да изгуби. Ставаше дума за нея. Трябваше да го направи заради нея.
Тя седеше в сепарето срещу него, леко наклонила глава, докато се хранеше. Меката светлина на свещите контрастираше с тъмния цвят на косата й, придаваше кадифен отблясък на кожата й. Сметанова мекота, която караше устата му да се пълни със слюнка от желанието да я вкуси.
Талон наблюдаваше грациозните движения на ръцете й, докато загребваше деликатно с ножа и вилицата в салатата си с боб гарбанзо. Обичаше тези дълги, тънки пръсти. Обичаше да ги дразни с устни, да усеща как се плъзгат по тялото му.
— Защо си избрала да бъдеш художник и творец? — попита той.
— Обичам да работя с ръцете си.
Талон се пресегна през масата и пое лявата й ръка в своята. Огледа внимателно деликатната й извивка, наслади се на изящната лекота, с която почиваше върху дланта му.