Само след две секунди завесата се плъзна и пред него се появи привлекателна жена, навярно наближаваща четирийсетте. Дългата й черна коса бе стегната в дебела плитка. Беше облечена с блуза и дълга черна пола, падаща на богати дипли.
Удивително му напомняше за жената, с която бе срещнал снощи. И наистина, на пръв поглед, лесно можеше да я сбърка с по-младата й посестрима.
— Хей, Съншайн, твоят приятел се събуди. Как се казва?
— Не зная, Старла. Не съм го питала.
О, ставаше все по-странно.
Без да се смущава от присъствието му, жената пристъпи навътре в стаята към онази страна на леглото, където се намираше нощното шкафче.
— Ще те наричам Стив — рече тя, като се наведе, за да повдигне розовата покривка. Започна да рови из купчината списания, досега останали скрити под покривката. — Гладен ли си, Стив?
Тя отново заговори, преди той да успее да й отговори:
— Няма го тук.
— Под старите броеве на „Арт Пейпърс“.
— Не е тук.
Съншайн влезе в стаята. Пристъпваше с грациозността на принцеса от приказките, в рокля с дълги ръкави, в толкова яркопурпурно, че той примижа от гледката. Когато тя се доближи до предния прозорец, той разбра, че роклята й по-скоро беше полупрозрачна, така че му осигуряваше възможност да се любува на пищните й заоблени форми, както и на това, че не носеше нищо отдолу.
Нищо, освен загорилата си кожа.
Гърлото му мигом пресъхна.
Като пристъпваше към нощното шкафче, без дори да погледне към него, младата красавица продължаваше да бърше с кърпа боята от ръцете си.
— Точно тук е — каза тя, измъкна едно списание и го подаде на по-възрастната жена. Накрая Съншайн се обърна към леглото и погледите им се кръстосаха. — Гладен ли си?
— Къде са дрехите ми?
Тя погледна стеснително към Старла.
— Не го ли попита как се казва?
— Името му е Стив.
— Не е Стив.
Съншайн подмина забележката му, а извърна Старла, за да го погледне и тя. Двете жени втренчиха погледи в него, докато той лежеше на леглото, сякаш бе някакъв любопитен неодушевен предмет.
Талон вдигна розовия чаршаф високо над кръста си. И тогава внезапно се осъзна и скри под завивката голия си крак, като сгъна коляно така, че средната част на тялото му да не изпъква толкова очебийно под тънката памучна завивка.
Но двете жени продължаваха да го оглеждат изучаващо.
— Разбираш ли за какво ти говоря? — попита Съншайн. — Не притежава ли той най-невероятната аура, която някога си виждала?
— Несъмнено е древна душа. Във вените му тече кръвта на друидите. Сигурна съм в това.
— Мислиш ли? — попита Съншайн.
— О, да. Трябва да го убедим да ни позволи да го хипнотизираме, за да извикаме спомените за минал живот или прераждания.
Да, и двете бяха откачени.
— Чуйте ме, жени — рече той остро, — искам си дрехите, при това веднага.
— Видя ли? — възкликна Съншайн. — Видя ли как аурата му се промени? Супер наситена.
— Знаеш ли, такова чудо никога досега не бях виждала. Наистина е нещо различно. — С тези думи Старла се изнесе от стаята, като продължаваше да прелиства списанието.
А Съншайн още бършеше боята от ръцете си.
— Гладен ли си?
Как го постигаше? Как можеше толкова лесно да прескача от тема на тема и после пак да се връща към първото, за което го бе заговорила?
— Не — отвърна й той, като се опита да я върне към най-важното. — Искам си дрехите.
Тя буквално се сви.
— Какво се е случило с етикетите на панталоните ти?
Талон се намръщи при този странен въпрос. Стараеше се да не се поддава на раздразнението и темперамента си, но нещо му подсказваше, че с тази жена няма да се разбере лесно.
— Извинявай, не те разбрах.
— Ами, нали помниш, че бяха пропити от кръв…
От лошото предчувствие стомахът му се сви.
— И какво?
— Ами, трябваше да ги изчистя и тогава…
— О, по дяволите, ти си ги изпрала?
— Не пострадаха толкова от изпирането, колкото от сушенето след това.
— Сушила си кожените ми панталони?
— Ами, не знаех, че са кожени — промълви младата жена тихо. — Сториха ми се много меки и странни, затова си помислих, че са от изкуствена кожа или нещо подобно. Постоянно изпирам дрехите си от изкуствена кожа, те никога не се разкъсват и свиват, както стана с твоите панталони.