— Наред съм, Ти Рекс.
— Не, Талон, не си. Прелиташ през перилата на балкони от втория етаж и раздаваш юмруци на невинни човешки същества заради Съншайн. Подлагаш на риск не само себе си, но и всички нас, както и Пелтие, само за да защитиш наранените чувства на една жена. Къде ти е умът?
Гневът завладя Талон.
— Аз не съм дете, Аш. Знам кои са приоритетите ми.
— Обикновено ги знаеш. Но ти мислиш със сърцето си, не с главата си и това ще убие всички ни. Ние сме Нощни ловци, Талон, ние нямаме чувства.
При всеки друг случай, Талон щеше да се съгласи с това, но в момента изпитваше огромно количество безсилен гняв. Нямаше нужда от тази лекция. Познаваше рисковете и опасностите дори по-добре от самия Аш. Разбираше напълно, че всичко е заложено на карта.
— Вече се контролирам.
— Наистина ли? — попита шефът му. — Защото, доколкото виждам, съвсем не е така. Ти директно не се подчини, когато ти наредих да задържиш Съншайн тук. Сключи сделки с Катагария и Ерос, а това не е типично за теб. Не можеш да поемаш такива ангажименти, Талон. Имаш ли някаква представа какво може да ти струва това?
— Трябваше да го направя. Трябваше да защитя жена си. Не ми пука какво ще ми струва.
— Твоята жена? — Аш поклати глава. — Талон, погледни ме.
Талон го направи.
Аш се втренчи настойчиво в него със студен и безчувствен поглед.
— Твоята жена е мъртва. Умря преди хиляда и петстотин години и бе погребана в родната ти земя. Съншайн не е Ниния.
От гърдите на Талон се изтръгна рев на гняв и болка. Не беше вярно. Съншайн беше неговата жена. Усещаше го. Тя бе всичко, което имаше значение за него.
Всичко, което имаше значение.
Преди да успее да размисли, се нахвърли върху Ахерон.
Стисна гърлото му между ръцете си и го разтърси, опитвайки се да го накара да разбере.
— Тя не е мъртва! — озъби се келтът. — Проклет да си, тя не е мъртва!
Аш се изтръгна от хватката му и използва силите си, за да го възпре. Талон изсъска и отново се озъби, опитвайки се да се освободи, ала усилията му бяха напразни. В този момент осъзна колко далеч бе стигнал.
Нападнах Ахерон.
Мисълта го отрезви. Аш беше прав. Ако не се успокои и не се овладее, можеше да причини гибелта им.
Гибелта на всички тях.
Аш пое дълбоко дъх и го пусна.
— Талон, трябва да вземеш решение. Нощните ловци нямат жени. Ние нямаме семейства. В края на деня ние нямаме никого другиго, освен себе си. Нашата отговорност, нашата единствена отговорност е към хората, които не могат да се защитят срещу деймоните. Трябва да се осъзнаеш.
— Зная — изрече Талон задъхано.
Аш кимна. После очите му добиха странен, дълбок сребрист оттенък.
— Кажи ми какво искаш да направя. Искаш ли да помоля Артемида да ти върне душата?
Талон се замисли над думите му. В момента стоеше на ръба на бездна, пред която никога не бе мислил, че ще се изправи. Нито веднъж през цялото си съществуване като Нощен ловец не се бе осмелявал да мечтае, че Ниния може да се завърне.
Че тя би могла…
Затвори очи и потръпна. Жената, която в момента беше в колибата му, не беше неговата съпруга. Тя беше Съншайн. Бликаща от живот и енергия, грижовна младата жена, страстна и смела.
Тя може и да притежаваше душата на съпругата му, но беше съвсем различна личност. Жена, без която той не би искал да живее. Жена, която не се осмеляваше да задържи.
Имаше чувството, че сърцето му се разбива на хиляди парчета. Съншайн беше човешко същество. С времето щеше да го забрави и да има друг живот. Да има някой друг, когото да обича.
Независимо от всичко, той щеше да я изгуби. Поне по този начин тя щеше да има шанс за щастие, което нямаше да й струва живота.
— Не — отрони Талон тихо. — Не искам да получа обратно душата си, знаейки, че ще изгубя Съншайн заради гнева на Камул. Не желая свободата си на тази цена.