— Разбирам. И ти се съгласи?
— Да. Мисля, че така ще е най-добре.
Но тя не искаше да си тръгва. Силата на желанието й да остане я сепна.
— Разбирам.
Със сковани движения започна да събира нещата си, ала отвътре умираше.
Талон не можеше да понесе да я гледа така. Искаше да я сграбчи и да избягат на някое място, където никой нямаше да ги намери. Да я скрие там, където щеше да е в безопасност. Единственият проблем беше, че никой не можеше да се скрие от един бог. Рано или късно, Камул щеше да ги открие и тогава Съншайн щеше да умре.
Взе раницата й, когато тя се протегна за нея.
— Аз ще я нося.
Младата жена кимна. Очите й блестяха от напиращите сълзи.
Никой от двамата не проговори, докато я водеше навън, където ги чакаше Ахерон. Талон му подаде раницата й.
— Беше, ъ… беше забавно, Талон — промълви тя. — Ще те видя ли отново?
Погледна към Аш, сякаш самият той очакваше отговор на този въпрос.
— Не — рече бавно.
Тя се прокашля, но не каза нищо. Вместо това, пристъпи към Ахерон.
— Готова съм.
Аш отстъпи назад и я остави да тръгне първа към катамарана.
— Келте — рече, — ако промениш мнението си по онзи въпрос, обади ми се.
Талон кимна.
Сърцето му се късаше, докато гледаше как Съншайн се качва в лодката. Ахерон включи двигателя и двамата се насочиха към вътрешността на блатото.
Всичко свърши.
Тя си отиде.
Аз съм мрак. Аз съм сянка.
Аз съм господарят на нощта.
Аз единствен стоя между хората и тези, които искат да ги унищожат. Аз съм техният пазител.
Пазител без душа.
Нито човек, нито аполит, аз съществувам отвъд Царството на живите, отвъд Царството на мъртвите.
Аз съм Нощен ловец.
И съм безсмъртен… освен ако не намеря онова чисто сърце, което никога няма да ме предаде. Чиято вяра и кураж ще върнат душата ми и ще ме отведат към светлината.
Ако не беше Камул…
„Малцина от нас получават втори шанс да си върнат това, което са изгубили. Ако Ниния се е върнала при теб, може би има причина за това.“
Изпълнен с безмерна болка, Талон се извърна, за да не вижда как Съншайн се отдалечава от него, и влезе в колибата. Затвори вратата и я заключи. Вътре го посрещна огромна пустота, след като Съншайн вече я нямаше. Тя бе изпълнила дома му с щастие. А най-вече бе изпълнила него с щастие.
Погледът му се спря върху тоалетната й чантичка върху бюрото му. Беше я забравила заедно с четката и ластиците за коса. Милата Съншайн, винаги си забравяше вещите.
— Спиир?
Талон се извърна рязко и видя Киара, застанала до него.
— Lurach, и ти ли ще ме съдиш?
— Nae, мой brathair, тук съм, за да говоря с теб.
— За какво?
Сестра му протегна ръка, но я отпусна, когато си спомни, че не може да го докосне.
— Просто исках да ти кажа, преди да си тръгна завинаги, че приех предложението на бог Бран да се преродя.
Въздухът заседна в дробовете на Талон. Не можеше да помръдне. Не можеше да диша. Киара щеше да си отиде?
Nae! Мисълта го прободе като остър нож.
Тя не можеше да го напусне. Не и сега. Не и след цялото това време. Тя бе единствената утеха, която му бе останала.
И в същото време не можеше да й го каже. Не можеше да й позволи да разбере колко силно искаше тя да остане. Колко много се нуждаеше от присъствието й. Никога не би могъл да бъде такъв егоист.
— Какво те накара най-накрая да се решиш? — попита, стараейки се да говори спокойно.
— Време е, Спиир. Искам отново да живея живота си. Да имам всички онези неща, които последния път не успях да получа. Любов. Деца. Дори работа и ипотека.
Опитът й да се пошегува не го разсмя, не и когато болката вътре в него бе толкова пареща. Толкова омаломощаваща. Но в сърцето си знаеше, че тя е права. Заслужаваше щастието, което животът можеше да й донесе.
— Ще ми липсваш.
— Ти също ще ми липсваш, мой brathair.
Талон й се усмихна, макар и доста неубедително.
— Желая ти всичко най-добро, lurach. Сърцето ми ще е с теб.
— Зная, Спиир. Аз също те обичам, но сега имаш Ниния. Няма да си самотен без мен.
„Да, ще бъда. Защото и нея също не мога да задържа.“
Той кимна стоически.
— Винаги ще те помня, Киара.