Лицето й грейна.
— Действа ли и срещу Дионисий?
Той кимна.
О, това беше добре. Много, много добре.
— Добре, тогава да поговорим.
— Да поговорим за какво? — изсъска Дионисий.
— Нямах предвид теб, а него. — Тя кимна към Камул. — Искам да поговорим за проклятието над Талон.
Очите на Камул изпуснаха гневни мълнии.
— Какво за него?
— Искам да го отмениш.
— Никога.
Съншайн вдигна медальона пред него.
— Направи го или… — Стрелна кос поглед към Зарек. — Това нещо притежава ли силата да го нарани?
— Само ако той първо нарани теб.
По дяволите. Що за защита бе това? Трябваше да говори с някой, който разбираше от тези неща.
В очите на Камул блесна пресметливо пламъче.
— Е, добре, след като не мога да те убия, предполагам, че вместо това ще трябва да се задоволя с убийството на Талон.
Ужасът я сграбчи с все сила.
— Какво?
Камул сви нехайно рамене.
— Би било доста глупаво да го оставя да си живее щастливо с теб, след като намерението ми е да го накарам да страда. След като ти не можеш да умреш, той ще трябва да загине.
Ръката й затрепери, когато стисна медальона във внезапно изпотената си длан.
— А Артемида няма ли да ти се разгневи, ако убиеш един от воините й?
Той погледна към Дионисий, който избухна в смях.
— Артемида, скъпа, определено ще се нацупи. Но въпреки това едва ли ще започне война с келтски бог заради това. За разлика от мен, Кам е недосегаем за гнева й.
— Не е ли гадно? — попита Камул. Щастливата му усмивка противоречеше на злостните му думи.
На Съншайн й се искаше да се разплаче. Това не можеше да се случва. Спасявайки себе си, тя обричаше Талон на смърт. Не! Не можеше да позволи това да се случи.
— Добре, трябва да има и друг начин.
Камул присви очи, все едно обмисляше думите й.
— Може би има. Я ми кажи, Съншайн, колко означава щастието на Талон за теб?
— Всичко — отвърна младата жена искрено.
— Всичко. Е, това със сигурност е много. — Погледът му доби студено и заплашително изражение. — Това означава ли, че си готова да пожертваш душата си?
— Съншайн — намеси се Зарек. — Недей.
— Млъквай! — озъби се Дионисий.
Зарек изпука с кокалчетата на пръстите си.
— Не ми казвай какво да правя. Това не ми харесва.
Съншайн подмина препирнята им.
— Какво искаш да кажеш, Камул?
Богът пъхна ръце в джобовете си. Имаше нехаен вид, сякаш обсъждаше времето, а не подпечатваше съдбата на безсмъртната й душа.
— Става дума за съвсем проста размяна. Аз отменям проклятието му. Ти ми даваш душата си.
Съншайн се поколеба.
— Изглежда лесно.
— Лесно е.
— И какво ще правиш с душата ми, след като я получиш?
— Нищо. Ще я задържа при мен, също както Артемида държи душата на Талон.
— А тялото ми?
— Едно тяло не се нуждае от душа, за да функционира.
Зарек сложи ръка на рамото й.
— Не го прави, Съншайн. Никога не бива да се доверяваш на един бог.
— Напротив — обади се Стикс. — Да вярвам на боговете е най-доброто нещо, което някога съм правил.
— Не зная — прошепна младата жена, търсейки отговора в сърцето и душата си, за да реши какво трябва да направи.
Ахерон и Талон стояха на оживената улица. Навсякъде гъмжеше от хора, повечето от тях пияни в чест на Марди Гра. Талон се сепна, когато покрай него с танцова стъпка мина мъж, облечен с огромен памперс и снабден с чифт фалшиви златни криле. Дългата му руса коса бе привързана отзад със златен шнур, в едната си ръка държеше арбалет, а в другата бутилка „Джак Даниълс“. Пиян, мъжът стреляше напосоки със златните си стрели в минаващата тълпа.
— Ерос! — възкликна Талон, като сграбчи арбалета. — Какво правиш?
— Празнувам.
Ахерон огледа скептично „костюма“ на бога на любовта.
— Какъв е този смахнат костюм?
Ерос сви рамене.
— Ако не можеш да ги победиш, най-добре е да се съюзиш с тях. Те очакват Купидон да е в пелени и ето ме в това одеяние. Сладкият Купидон в памперс. — Обви ръка около рамото на Талон. Богът беше толкова пиян, че едва се държеше на крака. — Хей, разбрах нещо интересно. Дион се е сдушил е друг бог за тържествата тази вечер. И можеш ли да повярваш, че това е същият тип, за когото ти ме питаше? Как му беше името, Камулу?