Талон поведе Зарек надолу по коридора, надявайки се да намери друг изход от сградата. Бутна една врата, водеща към малка стая.
— Мисля, че тя умира. — Гласът на Зарек го разтърси като електрически ток.
— Тя не умира.
— Талон, мисля, че тя умира — повтори Зарек.
Забравил за деймоните, Талон я пое от ръцете на Зарек и я положи внимателно на пода.
Лицето й беше толкова бледо, че го обзе безмерен ужас.
— Съншайн? — промълви той задъхано, докато сърцето му блъскаше лудо в гърдите. — Скъпа, можеш ли да ме погледнеш?
Тя го направи, но вместо бликащата жизненост, която винаги струеше от очите й, той видя болка и дълбока печал.
— Ти си свободен, Талон — прошепна младата жена. — Накарах го да отмени проклятието.
— Какво?
— Тя даде душата си на Камул, за да те освободи. — Зарек сви устни. — Казах й да не го прави, че това е номер. Ала тя не ме послуша и веднага щом се съгласи, копелето я порази.
Талон се задави.
— Не! — изкрещя и на двамата. — Съншайн, защо?
— Той каза, че ще те убие. Мислех, че само ще вземе душата ми, Талон. Не знаех, че ще направи това. Не знаех, че не може да притежава душата ми, без първо да ме убие.
Талон откъсна медальона от врата на Съншайн.
— Проклета да си, Мориган! — изкрещя и го запрати в стената. — Как можа да изоставиш и нея?
Съншайн притисна студената си ръка до устните му.
— Шшт, скъпи. Не го казвай. Вината е моя.
— Казах й, че винаги има уловка.
По бузите на Талон рукнаха сълзи, докато гледаше как любимата му се бори за глътка въздух. Отново и отново в главата му се редуваха сцени от миговете, прекарани заедно — в този живот и в предишния. Виждаше искрящото, нежно лице на Съншайн, когато се любиха за пръв път. Виждаше я как се бори за триножника си с Бет. Чуваше я да пее „Да прогониш магическия дракон“, докато рисуваше в скицника си.
Пое ръцете й в своите и ги целуна, вдъхвайки миризмата им на боя, терпентин и пачули. Ръце, които бяха създали изумителни произведения на изкуството. Ръце, които можеха да го разкъсат само с едно леко докосване…
— Няма да те изгубя отново — дрезгаво прошепна древният воин. — Не и по този начин.
Зарек пристъпи напред.
— Какво правиш, келте?
— Махни се от мен.
Талон постави ръце върху раната на гърдите й и затвори очи. Заповяда си да се успокои, пропъди всичките си емоции, призова силите си на Нощния ловец и се остави да го залеят. Безсмъртната му мощ пулсираше и бушуваше. Надигаше се като мощна вълна, преливайки се от ръцете му в нейното тяло.
Ръцете му изгаряха, докато гърдите му попиваха нейната рана. Обикновено, докато правеше това, не изпитваше болка. Но тази нощ болката бе парализираща, защото раната не бе малка. Беше смъртоносна.
Талон простена от жестоката агония на сърцето му, пронизано докрай, и падна по гръб встрани от Съншайн, която лежеше неподвижно в очакване болката да се завърне. Ала нищо не се случи. Изплашена, че е вече мъртва, тя докосна гърдите си, където я бе ударила мълнията на Камул. Нямаше рана.
— Талон? — Надигна се и седна. Видя, че Зарек се взира слисано в него.
— О, господи, не! — изпищя, когато видя любимия си, проснат сред локва кръв на пода. Допълзя до него и го притегли в прегръдките си. — Какво си направил?
— Всмука раните ти в своето тяло — обясни Зарек. — И сега ще умре вместо теб.
— Не, Талон, не! Моля те, не умирай — простена тя.
— Шшт — отрони Талон немощно. — Всичко е наред.
Аш нахлу през вратата, огледа сцената и изруга.
— Какво се е случило?
— Келтът пое раните й. — Гласът на Зарек бе едва доловим шепот, тръпнещ от изумление.
Нещо заблъска по вратата. Силно.
— Не се тревожете — успокои ги Аш. — Издигнал съм защита около стаята. Боговете не могат да се появят, докато не пробият защитата.
— Да, но като гледам с каква скорост действат, всеки миг ще разбият вратата — отбеляза Зарек и побутна Аш към Талон. — Върви и го измъкни оттук. Аз ще ви прикривам.
— Сигурен ли си? — попита Аш.
Зарек кимна.
— Помогни ми, робе! — озъби се Дионисий от другата страна на вратата. — Ще те превърна в пепел заради това!
Зарек се изсмя студено.
— Ела и се опитай.
Аш отвори вратата в другия край на стаята.
Съншайн бе ужасена. Не разбираше какво става. Все още не можеше да повярва, че Зарек се е обърнал на сто и осемдесет градуса и сега им помага. А и не можеше да мисли за нищо друго, освен за покрития с кръв Талон. Всичко се случваше толкова бързо, че й се искаше единствено да побегне и да се скрие някъде. Но не можеше. Трябваше да бъде силна заради Талон и тя нямаше да го разочарова.