Талон затвори уста. Тези двете се оказаха най-странните от всички жени, на които бе попадал.
„Богове, измъкнете ме по-скоро оттук.“
Старла погледна към Съншайн, която бе застанала до прозореца.
— Какво правиш?
— Той е алергичен към слънцето.
— Навън е толкова облачно, че почти нищо не се вижда.
— Зная, но той каза, че не може да стои на слънчева светлина.
— Така ли? Да не се довела вампир у дома? Супер.
— Не съм вампир — повтори той.
— Той ми каза вече, че не бил точно вампир — обясни Съншайн. — Какво може да е, ако не е вампир?
— Върколак — осече Старла. — Това обяснява аурата му. Брей, Съни, ти си намерила върколак.
— Не съм върколак.
Старла изглеждаше искрено разочарована от твърдението му.
— Колко жалко. Трябва да знаеш, че щом живееш в Ню Орлиънс, очакваш поне веднъж да срещнеш някой от неживите или прокълнатите. — Обърна се отново към Съншайн. — Мислиш ли, че трябва да се преместим? Може би ако живеем над Ан Райе, ще можем да зърнем някой вампир или върколак.
Съншайн закачи щората.
— Ще бъда щастлива да видя дори някое зомби.
— О, да — съгласи се по-възрастната жена. — Знаеш ли, баща ти разказваше, че видял едно зомби край езерото малко преди да се оженим.
— Сигурно е било халюцинация заради пейота, мамо.
— О. Навярно си права.
Челюстта на Талон отново увисна, докато местеше погледа си между двете жени. Майка и дъщеря? Със сигурност не се държаха като майка и дъщеря, а и Старла не изглеждаше много по-стара от Съншайн. Но приликите в чертите им бяха неоспорими. Както и странностите.
О, да, явно в това семейство лудостта е наследствена.
Съншайн пусна щората на другия прозорец.
Загърнат плътно с одеялото, Талон пристъпи внимателно през стаята. Олекна му, като откри от другата страна на завесата един просторен, оскъдно обзаведен мансарден апартамент.
Отляво имаше още една редица от прозорци, с които Съншайн бе отделила малкото си ателие за рисуване. Но останалата част от апартамента беше божествено тъмна и лишена от всякаква слънчева светлина. Като придържаше одеялото към бедрата си, той се добра до телефона в кухнята.
— Е, Съншайн, когато е буден, съм съгласна с теб, че не представлява заплаха…
При този коментар Талон изви вежди. През целия си живот винаги е бил заплаха за някого! Та той беше Нощен ловец. Дори самото име всяваше ужас в съществата, които бяха по-лоши дори от дявола.
— … ще сляза до клуба и ще платя няколко сметки, после ще изпълня едни поръчки, преди да се заловя за работа.
— Добре, Старла. Ще се видим по-късно.
Трябваше да се измъкне от това място. На тези жени не само че им липсваше разум, но и явно бяха съвсем откачени.
Старла целуна Съншайн по бузите и си тръгна.
След като продължи да се оглежда още няколко минути, Талон видя телефонния кабел по стената и го проследи до старомодния телефон, скрит в едно кухненско чекмедже, заедно с много засъхнали четки за рисуване и туби с акрилни бои.
Извади телефонния апарат, боядисан в пъстри цветове, и го постави на барплота до розов буркан с формата на прасе, пълен с дребни оризови сладки, ухаещи на канела.
Вдигна слушалката и набра номера на Ник Гошей, който преди беше скуайър или помощник от човешката раса на Кириан Тракийски. Откакто преди няколко месеца Кириан се ожени за Аманда Деверо и престана да бъде Нощен ловец, Ник стана неофициален помощник на Талон, на непълен работен ден. Не че Талон се нуждаеше от помощник. Хората около него имаха отвратителния навик да умират, а Ник нямаше навика да си мълчи, което гарантираше, че един ден това момче ще бъде убито.
Все пак имаше моменти, когато един скуайър можеше да бъде много полезен. И настоящият определено бе един от тях.
Телефонът продължи да звъни, докато не се чу съобщение, че абонатът не може да бъде избран.
По дяволите. Това означаваше, че е по-добре отново да бъде убит, отколкото пак да звъни по телефона. Ако някой друг Нощен ловец някога научи за това, нямаше да доживее, за да чуе края на историята. Скуайърите полагаха клетва да пазят пълна тайна. Беше им забранено да разкриват каквито и да било смущаващи факти за Нощните ловци или нещо, което би могло да бъде заплаха за тях.
За нещастие други помощници на хората, които не бяха скуайъри, не полагаха такава клетва.