Спря се, когато гласът на Ахерон прозвуча зад гърба му.
— Е, и?
Аш въздъхна, докато се приближаваше.
— Не може ли да сключим примирие?
Зарек изсумтя пренебрежително.
— Защо? Взаимното презрение устройва идеално и двама ни.
— Зи, твърде уморен съм за подобни препирни. Дай ми нещо, което да използвам пред Артемида. Нещо, което ще я накара да ти даде втори шанс.
Зарек се изсмя горчиво.
— Да бе, как ли пък не. След това, което видях там, да не би наистина да очакваш да повярвам, че тя те командва? Толкова тъп ли ти изглеждам?
— Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат.
Може би, но Зарек нямаше намерение да се хване на тази въдица. Тази нощ се бе издънил тотално. В мига, в който се обърна срещу боговете, знаеше, че е обречен и че те ще го накарат да си плати за предателството.
Не че му пукаше. Нека да дойдат за него.
— Виж — рече той, като се обърна с гръб към Ахерон. — Уморен съм и съм гладен и просто искам да си легна, докато раните ми заздравеят, ясно ли е?
— Добре.
Зарек се спря, когато група студенти минаха, препъвайки се, като се смееха и закачаха. Изгледа ги с любопитство, как завиват зад ъгъла и изчезват.
Той се озърна към пияните туристи и местни, които крещяха, надаваха радостни възгласи и свиркаха одобрително. Почти наближаваше един през нощта, а градът все още бе буден и кипящ от живот, въпреки че полицаите вече подканяха тълпата да се разпръсне.
— Кога се връщам? — попита Зарек, страхувайки се от отговора.
— Утре. Ник ще дойде да те вземе около два. Ще бъде с ван с тъмни стъкла, който ще те закара до пистата, без да се излагаш на дневна светлина.
Зарек затвори очи и потръпна при мисълта за завръщането си в Аляска. Още няколко седмици и щеше да настъпи пролетта. Отново щеше да е затворник в дома си.
Някакво движение отляво привлече вниманието му. Три секунди по-късно през тълпата тичешком се приближи деймон. Дългите му и остри кучешки зъби блеснаха и той се озъби на Зарек, сякаш нямаше представа срещу какво се изправя.
Зарек се усмихна зловещо, предвкусвайки с наслада това, което щеше да направи.
— Какво си ти? — попита деймонът, когато разбра, че ни най-малко не го е уплашил.
Зарек сви устни.
— О, моля, нека ти опиша накратко ситуацията. Аз съм Нощен ловец. Ти си деймон. Аз удрям, ти кървиш. Аз убивам, ти умираш.
— Не и този път. — Деймонът се хвърли в атака.
Действайки по инстинкт, Зарек го сграбчи за гърлото и използва ноктите си, за да го убие.
Деймонът се изпари тъкмо в мига, когато от тълпата изникна тичащият Валерий. Римлянинът дишаше тежко и очевидно от известно време преследваше деймона. Валерий погледна към Аш и наклони глава, сетне се извърна към Зарек и застина.
Зарек срещна шокирания му поглед, без да трепне. По нареждане на Аш беше обръснал козята си брадичка. Немигащите очи на Валерий потъмняха, когато го познаха.
Зарек се усмихна накриво.
— Изненада — промълви тихо. — Обзалагам се, че не си го очаквал.
И без да каже нито дума повече, се смеси с тълпата, оставяйки Валерий и Ахерон да се оправят, както намерят за добре.
Ню Орлиънс, на зазоряване
Той се взираше в мраморния бюст във фоайето на дома си. Беше лицето на баща му.
Беше лицето на брат му.
Зарек.
Прониза го болка, докато се опитваше да нагоди миналото с настоящето. Защо никога не бе забелязал приликата?
Но той знаеше защо. Допреди тази нощ никога не се бе вглеждал в Зарек. Жалкият, нищожен слуга стоеше толкова под него, че едва бе забелязвал момчето. Само един-единствен път в живота им го бе видял истински.
Сега не можеше да си спомни за какво беше набит тогава Зарек. Всъщност не можеше да си спомни кой от братята му бе извършил провинението, за което бе наказан Зарек. Можеше дори да е самият той. Спомняше си само, че тогава за пръв път бе погледнал на Зарек като личност.
Той лежеше върху каменните плочи на пода, притиснал ръце към гърдите си, а голият му гръб бе окървавен и нашарен с дълбоки резки от камшика. Това, което най-много бе изумило Валерий, беше изражението на Зарек. Очите на момчето бяха пусти. Празни. Не проляха нито една сълза.
Тогава Валерий се бе учудил защо Зарек не плачеше заради жестокия побой, но после осъзна, че той никога не плачеше. Жалкият слуга не бе промълвил нито дума, докато го бичуваха. Без значение какво казваха или правеха, момчето приемаше всичко с достойнството на зрял мъж, без хленч и без молби. Само твърда и студена издръжливост.