Валерий не можеше да проумее как някой по-млад от него може да притежава подобна сила. Преди да осъзнае какво прави, той се пресегна и докосна една от червените резки върху гърба на Зарек. Дълбока и кървяща, раната изглеждаше толкова болезнена, че той се опита да си представи какво ли е да усещаш дори само една, камо ли целият ти гръб да е покрит с тях.
Зарек не помръдна.
— Имаш ли нужда… — Валерий се задави и не можа да довърши изречението. Искаше да помогне на Зарек да се изправи, но знаеше, че ще бъде наказан, ако някой го види да прави подобно нещо.
— Какво правиш?
Сърдитият глас на баща му го накара да подскочи.
— А-а-аз г-г-гледах гърба му — отвърна честно той.
Баща му присви очи.
— Защо?
— Бях л-л-любопитен. — Валерий мразеше как винаги заекваше в присъствието на баща си.
— Защо? Мислиш ли, че го боли?
Валерий се боеше да отговори. Баща му имаше онова зловещо изражение, което често се появяваше в очите му. Погледът означаваше, че добрият, любящ баща е изчезнал и на негово място се е появил жестокият военен командир. Колкото и да обичаше баща си, младежът се страхуваше от военния командир, който бе способен на най-коравосърдечна жестокост дори срещу собствените си синове.
— Отговори ми, момче. Мислиш ли, че го боли?
Той кимна.
— Ще те е грижа ли, ако го боли?
Валерий преглътна сълзите си, преди да го издадат. Истината беше, че го бе грижа, но знаеше, че баща му ще избухне в дива ярост, ако някога се осмели да го каже на глас.
— Н-н-не. Н-н-не ме е грижа.
— Тогава го докажи.
Валерий примигна, внезапно изплашен от това, което думите можеха да означават.
— Да го докажа?
Баща му свали камшика от стойката и му го подаде.
— Удари го още десет пъти или ще се погрижа ти да получиш двайсет удара.
Покрусен, с трепереща ръка, Валерий пое камшика и нанесе ударите.
Несвикнал да си служи с камшика, той пропусна гърба му и ударите се стовариха върху ръцете и краката на нещастното момче. Върху плътта, дотогава небелязана от камшика.
За пръв път Зарек изсъска и се сви от ударите. Като за капак последният удар се стовари върху лицето на Зарек, точно под едната му вежда. Нещастникът изкрещя и закри окото си, докато кръвта се стичаше между мръсните му пръсти.
Валерий едва се сдържаше да не повърне, когато чу как баща му го хвали, задето бе ослепил жалкия роб. Баща му дори го потупа доволно по гърба.
— Запомни това, синко. Винаги ги удряй по най-уязвимото място. Един ден от теб ще излезе отличен генерал.
Тогава Зарек погледна към него. Празнотата в очите му бе изчезнала. Дясната страна на лицето му бе покрита с кръв, но с лявото си око Зарек изразяваше цялата болка и мъка, които изпитваше. Цялата омраза, която изпълваше душата му, се изливаше навън.
Този поглед се бе запечатал в паметта му и до ден-днешен. Тогава баща му бе набил Зарек заради дързостта на онзи поглед.
Нищо чудно, че Зарек ги мразеше. Той имаше право на това. Още повече че сега Валерий знаеше истината за бащата на Зарек. Зачуди се кога ли той я е узнал. Дали някой изобщо му я бе казал.
Обзет от гняв, Валерий сграбчи каменния бюст на баща им.
— Защо? — изкрещя въпроса, макар да знаеше, че никога няма да получи отговор.
В този миг мразеше баща си повече от всякога. Мразеше кръвта, която течеше във вените му. Но в крайна сметка той беше римлянин. Това беше неговото наследство. Правилно или грешно, не можеше да се отрече от него.
Вдигна високо глава и се запъти към спалнята си на горния етаж. Но докато изкачваше първото стъпало, гневът му избухна с нова сила. Обърна се, замахна силно с крак и ритна пиедестала.
Бюстът на баща му падна върху мраморния под и се разби на парчета.
Ню Орлиънс, същият следобед
Зарек се облегна назад, докато хеликоптерът се издигаше във въздуха. Прибираше се у дома. Без съмнение там щеше да умре. Ако Артемида не го убиеше, беше сигурен, че Дионисий ще го стори. Заплахата на Дионисий отекна в ушите му. Заради щастието на Съншайн той се бе опълчил срещу един бог, който със сигурност щеше да го накара да страда много по-ужасно, отколкото бе страдал в миналото си. Зарек все още не знаеше защо го бе направил, като се изключи факта, че да дразни и вбесява всички бе единственото нещо, което му доставяше искрено удоволствие.