— Тъкмо в това е красотата на спомена, нали? Собствената ни реалност винаги е забулена с нашето възприятие за истинността. Ти си спомняш събитията по един начин и съдиш брат си, без да знаеш какви са били за него.
Мними положи ръка върху рамото му. Топлината й опари кожата му и когато заговори, тихият й глас прозвуча злобно и коварно.
— Ще ти дам най-ценният дар, Стикс. И най-сетне ще те озари истинското прозрение.
Той се опита да побегне, ала не можеше. Огненото докосване на Мними го бе парализирало. Главата му се замая, когато се върна назад във времето.
Видя красивата си майка да лежи върху позлатеното си ложе, с плувнало в пот тяло и пребледняло лице, докато личната й прислужница отмяташе влажните, руси кичури, паднали върху светлосините й очи. Никога не бе виждал майка си толкова тръпнеща от радост, както през онзи ден.
Стаята бе пълна с придворни и баща му, кралят, се бе изправил до леглото, заобиколен от висшите управници на държавата. Високите прозорци с красиви стъклописи бяха разтворени, за да пропуснат свежия морски въздух, носещ хладина в късния летен ден.
— Още едно момче — обяви с гордост акушерката, увивайки новороденото бебе в одеяло.
— В името на нежната ръка на Аполими, Аара, ти ме направи най-щастливият мъж на тази земя! — Силният, ликуващ вик на баща му отекна сред стените на стаята. — Две момчета близнаци, които да управляват нашите два острова!
Засмяна, майка му гледаше как акушерката почиства първородния син. И в този миг Стикс осъзна истинския ужас от раждането на Ахерон, научи тъмната тайна, която баща му бе скрил от него.
Ахерон беше първородният. Не той.
Стикс, сега в тялото на бебето Ахерон, се опитваше да диша с новородените си дробове. Най-сетне успя да поеме дълбок, освежаващ дъх, когато чу тревожен вик.
— Нека Зевс се смили над нас, по-големият е увреден, Ваши Величества.
Майка му вдигна глава, а веждите й се извиха тревожно.
— Как така?
Акушерката го отнесе при майка му, която притискаше второто бебе до гърдите си. Уплашено, бебето искаше само да бъде утешено. Протегна ръчички към брата, с който месеци наред бе споделял утробата на майка им. Ако можеше да докосне брат си, всичко щеше да бъде наред. Знаеше го.
Вместо това майка му отдръпна брат му далеч от погледа и ръцете му.
— Това не може да е истина — проплака майка му. — Той е сляп.
— Не е сляп, Ваше Величество — рече възрастна жена, която пристъпи напред от тълпата. Бялата й роба бе богато украсена със златно везмо, а върху посивелите си коси носеше златен венец. — Той ви бе изпратен от боговете.
Кралят присви гневно очи към кралицата.
— Ти си ми била невярна? — обвини той Аара.
— Не, никога.
— Тогава как така той излезе от твоята утроба? Всички бяхме свидетели на раждането.
Присъстващите като един отправиха погледи към орисницата, която се взираше безизразно в мъничкото, безпомощно бебе, което плачеше някой да го гушне и утеши. Да го приласкае и да му даде топлина.
— Това дете ще бъде унищожител — продължи старицата, а гласът й отекна високо и силно, за да могат всички да чуят думите й. — Докосването му ще донесе смърт на мнозина. Дори самите богове няма да са защитени от гнева му.
— Тогава трябва да умре още сега. — Кралят нареди на един от стражата да извади меча си и да убие бебето.
— Не! — извика орисницата, като възпря стража да изпълни заповедта на краля. — Ако убиете това бебе, другото също ще умре, Ваше Величество. Техните жизнени сили са свързани. Желанието на боговете е да го отгледате и възпитате, докато възмъжее.
Бебето плачеше, без да разбира страха, който усещаше край себе си. Искаше единствено да го гушнат грижовно като брат му. Някой да го прегърне и да му каже, че всичко ще е наред.
— Аз няма да отглеждам чудовище — заяви кралят.
— Нямате избор, кралю. — Орисницата взе бебето от ръцете на акушерката и го подаде на кралицата. — Той беше роден от утробата ви, Ваше Величество. Той е ваш син.
Бебето се разрева още по-силно и отново протегна ръце към майка си. Тя се отдръпна от него, притискайки още по-силно втория син към гърдите си.
— Няма да го кърмя. Няма да го докосна. Махнете го от очите ми.
Орисницата отнесе бебето на баща му.
— Ами вие, Ваше Величество? Няма ли да го признаете?