И в един миг те му бяха отнели едничкото нещо, останало му на този свят.
Киара.
Малката му сестричка, която обичаше толкова горещо, и която бе обещал и на родителите си, и на чичо си, да брани с цената на всичко. Киара, със златната коса и засмените кехлибарени очи. Толкова млада. Толкова добра и всеотдайна.
За да задоволи себичната амбиция на един мъж, кланът му я уби пред очите му, докато той лежеше вързан, неспособен да им попречи.
Тя умря, молейки го да й помогне.
Ужасените й писъци и до днес отекваха в ушите му.
След нейната екзекуция, кланът не пожали и него — той също се прости с живота си. Ала смъртта не му донесе покой. Единственото, което изпитваше, бе чувство на вина. Вина и нужда да поправи злините, причинени на семейството му.
Тази жажда за отмъщение се оказа по-силна от всичко, дори и от смъртта.
— Нека боговете ви прокълнат до един! — изрева Талон към горящото село.
— Не боговете ни проклинат, ние го правим сами с думите и делата си.
При тези думи, разнесли се зад него, Талон се обърна рязко и видя мъж, облечен в черно от глава до пети. Той тъкмо преваляше невисокия хълм и не приличаше на никой човек, който Талон бе виждал някога.
Нощният вятър се вихреше около него и издуваше фино изтъкания му плащ, докато той крачеше, стиснал в лявата си ръка закривена воинска тояга. Върху тъмното дъбово дърво бяха издялани символи, а върхът му бе украсен с пера, привързани с кожена лента.
Лунните лъчи танцуваха върху косата му, толкова наситеночерна, че сякаш не беше от този свят, която той носеше сплетена на три дълги плитки.
Сребристите му, искрящи очи, в които сякаш се вихреха призрачни мъгли, имаха загадъчен, зловещ вид.
Истински исполин, Талон никога досега не бе трябвало да вдига глава, за да погледне някого в очите, ала този непознат му се струваше същинска планина. Едва когато мъжът се приближи, той видя, че всъщност е само с десетина сантиметра по-висок от него и далеч не така престарял, колкото му се бе сторило в началото. Всъщност, това беше лицето на младеж, току-що достигнал границата между юношеството и зрелостта.
Поне докато човек не се вгледаше по-внимателно. Защото в очите на непознатия се таеше вековна мъдрост. Това не беше неопитен хлапак, а воин, водил тежки битки и преживял много.
— Кой си ти? — попита Талон.
— Аз съм Ахерон Партенопей — отвърна той на безупречен келтски, макар и с непознат акцент. — Изпратен бях от Артемида, за да те подготвя за новия ти живот.
Талон вече знаеше от Артемида, че трябва да очаква този мъж, който бродеше по света от незапомнени времена.
— И на какво ще ме научиш, Магьоснико?
— Ще те науча да убиваш деймоните, които дебнат беззащитните човеци. Ще те науча да се криеш денем, та лъчите на слънцето да не те убият. Ще ти покажа как да говориш, без хората да видят острите ти кучешки зъби, както и всичко останало, от което ще се нуждаеш, за да оцелееш.
Талон се изсмя горчиво, когато отново го връхлетя заслепяваща болка. Раздираше го така жестоко, че той едва си поемаше дъх. Единственото, което искаше, бе покой.
Семейството си.
А те си бяха отишли.
За какво му бе да оцелява без тях! Не, не можеше да живее с тази тежест, която смазваше сърцето му.
Той вдигна поглед към Ахерон.
— Кажи ми, Магьоснико, имаш ли заклинание, което да ме избави от тази болка?
Ахерон го изгледа продължително.
— Да, келтски воине. Мога да ти покажа как да погребеш болката толкова дълбоко в себе си, че да не я усещаш повече. Ала знай, че нищо не ни се дава даром и нищо не трае вечно. Един ден ще се появи нещо, което ще пробуди чувствата ти, а с тях и трупаната с векове болка. Всичко, което си потискал, ще излезе на повърхността и това може да погуби не само теб, но и всички около теб.
Талон не обърна внимание на предупреждението му. Единственото, което искаше в този момент, бе един-едничък ден, в който сърцето му да не е разбито. Един миг, в който да не чувства това мъчение. И бе готов да плати всякаква цена за това.
— Сигурен ли си, че няма да изпитвам нищо?
Ахерон кимна.
— Мога да те науча само ако ме слушаш.
— Тогава научи ме добре, Магьоснико. Научи ме добре.
1
Наши дни, Ню Орлиънс
— Знаеш ли, Талон, да убиеш душесмучещ деймон без една хубава битка, е като да правиш секс без любовна игра. Пълна загуба на време и крайно… незадоволително.
Талон, който се бе настанил на една от масичките пред „Кафе дю Монд“ и чакаше сервитьорката да се върне с поничките му и кафето от цикория без захар, изсумтя при тези думи на Улф. В лявата си ръка държеше древносаксонска монета, с която си играеше, докато оглеждаше тъмната улица пред себе си и хората, както туристи, така и местни жители, които минаваха покрай него.