— Интересна е — отвърна той на Киара.
Киара пристъпи напред и застана до него. Бледите й страни бяха покрити с призрачна руменина, докато блещукаше между това измерение и другото. Още преди много векове тя трябваше да премине напълно към вечния си покой или да се прероди, но не искаше да го оставя сам. И макар да беше ужасно егоистично, Талон й бе благодарен за компанията. Особено през онези дни, когато не можеше чрез модерните технологии да се свързва със събратята си Нощни ловци.
В онзи период от миналото самотата му беше дяволски мъчителна. Прекарваше дните си в пълно единение, без да смее да допусне което и да е човешко същество до себе си заради страха от проклятието. Никога с никого не посмя да се сближи.
Единствената утеха, която му бе позволена, бяха редките посещения на сестра му.
Но всеки път, когато погледнеше Киара, той си спомняше с болезнена яснота как я бе предал. Трябваше да я спаси в деня, в който тя загина. Ако не беше такъв глупак, тя щеше да живее живота, който заслужаваше. Живот, запълнен със съпруг и деца.
Но вместо това тя бе пожертвана, защото той бе глупав, арогантен задник.
Първият път, когато тя се появи при него след смъртта им, той остана потресен. От нейна страна нямаше обвинения, нито омраза, макар да ги заслужаваше. Показа му само състраданието и любовта си.
Обещах ти никога да не те оставям сам, brathair5. И няма да го направя. Винаги ще бъда тук заради теб.
През вековете нейното присъствие бе единственото, което го крепеше и му помагаше да съществува. Приятелството й и любовта й винаги бяха означавали много за него.
С нежен сестрински жест Киара погали белега по дясното му бедро. Той не го усети като истинско докосване, но от жеста кожата му изтръпна.
— Вече не те притеснява, нали?
— Не. Добре съм.
— Спиир — продължи тя, като го нарече с келтското му име. — Нали знаеш, че трябва да си честен с мен, brathair.
Той се пресегна, за да отметне от бузата й една руса къдрица, но тутакси си припомни, че не можеше да я докосне. Затвори очи, докато си спомняше миналото. Техният клан я бе убил само няколко дни, преди да навърши шестнайсет години.
Тя ще е нашата жертва пред боговете и те ще ни простят за греховете на нашия вожд…
Обзет от непосилна мъка и чувство за вина, Талон безпомощно стисна зъби. Той бе виновен за смъртта й. Все едно той бе държал ножа, от който тя бе загинала. Но побърза да пропъди тези мисли, за да намери спасение в безчувствеността, от която се нуждаеше, за да продължи да съществува.
„Аз вече не съм човек и нямам минало.“ Една от любимите фрази на Ахерон прониза съзнанието му и му позволи да погасне всичко останало.
Имаше само настояще и бъдеще. Животът му като човек бе останал зад гърба му, той беше Нощен ловец, чието предназначение бе само да търси и унищожава злото, което преследваше човешките същества, които нямаха представа какво се спотайва и ги дебне в мрака.
— Кракът ми — за разлика от сърцето му — ме боли малко.
Тя поклати глава.
— Това място не е безопасно за теб, Спиир. Светлината е прекалено силна. Не ми се иска да оставаш тук.
— Зная. Ще си тръгна веднага, щом мога.
— Много добре. Тогава си тръгвам и ще дойда отново, когато имаш нужда от мен.
Фигурата й избледня и тя го остави сам. Отново.
Погледът на Талон попадна върху барплота, до който преди малко Съншайн бе седяла. Намръщи се, когато видя скицата, върху която бе работила.
Взе рисунката. Остана впечатлен от това, колко добре бе уловила приликата с него. Тази жена беше блестящ художник. Умееше да пресъздава емоциите чрез най-прости линии. Никога не бе виждал подобно майсторство.
За съжаление не можеше да остави тук тази скица.
Скъса листа и използва силите си, за да го изгори. На Нощните ловци бе забранено да позволяват техните лица да бъдат показвани под каквато и да било форма. Никой не се нуждаеше от доказателство за тяхното безсмъртие. Подобни свидетелства само щяха да предизвикат въпроси и нежелани от никого усложнения.
Само се надяваше Съншайн да не го нарисува отново, след като си тръгнеше.
Талон огледа апартамента и забеляза, че цялото помещение е запълнено с нейни рисунки, както в рамки, така и без. Подът, дългата маса за рисуване и двата триножника бяха покрити с наполовина довършени рисунки.
Прекоси помещението и се зае да ги огледа по-отблизо. Докато ги съзерцаваше, изгуби представа за времето, а сетне откри още картини, облегнати на стената в спалнята й. Очевидно Съншайн предпочиташе ярките цветове, а щрихите й върху платната бяха леки и нежни, като самата художничка.