Пропъдил почти всичките си чувства преди петнайсет века, той си позволяваше да изпитва наслада само от три неща: леки жени, горещо кафе от цикория и телефонни разговори с Улф.
В този ред.
Макар че, ако трябваше да бъде съвсем честен, имаше моменти, в които приятелството на Улф означаваше за него повече от чаша кафе.
Ала тази вечер не беше от тях.
Беше се събудил малко след мръкване, обзет от неистова нужда от кофеин и макар че на теория безсмъртните не страдаха от никакви зависимости, той не би се обзаложил, че наистина е така.
С цялата бързина, на която беше способен, надяна някакъв панталон и коженото си яке, и излезе да търси богинята Кофеина.
Студената нюорлиънска нощ бе необичайно спокойна. По улиците не се виждаха много туристи, което бе странно, при положение че до Марди Гра оставаха броени дни.
Въпреки това в Ню Орлиънс беше сезонът на деймоните.
Много скоро туристите щяха да се превърнат в мишена за вампирите, за които това бе като пиршество, на което всички са поканени.
За момента обаче Талон се радваше на спокойствието, тъй като то му даваше възможност да се занимае с кризата на Улф, както и да задоволи единствената си потребност, която не можеше да чака.
— Казано като истински викинг — рече той в слушалката. — Това, от което се нуждаеш, братко, е огромна банкетна зала, пълна с млади слугини, и викинги, готови да си пробият път с бой дори до Валхала.
— И още как! — съгласи се Улф. — Липсва ми доброто старо време, когато деймоните бяха истински воини, обучени да водят битки. Тези, които открих тази нощ, изобщо не умееха да се бият, а вече ми е дошло до гуша от типове, според които един пищов решава всички проблеми.
— Пак ли те простреляха?
— Четири пъти. Кълна се… ще ми се да можех да доведа тук някой деймон като Дезидерий. Какво ли не бих дал за една истинска битка, ей така, за разнообразие.
— Внимавай какво си пожелаваш, че току-виж си го получил.
— Да, да, знам. Ама дяволите да го вземат, не могат ли да престанат да бягат и да се научат да се бият, както правеха предшествениците им! Ех, де да беше като едно време!
Талон намести черните си очила „Рей Бан“ и проследи с поглед групичка жени, които минаха по улицата.
Ето това беше предизвикателство, което на драго сърце би захапал…
Стиснал плътно устни, той прокара език по дългите си кучешки зъби, без да откъсва очи от красива руса жена, облечена в синьо. Тя имаше бавна, съблазнителна походка, която бе в състояние да накара дори един мъж на хиляда и петстотин години да се почувства като непълнолетен хлапак.
Как само искаше парче от тази торта.
Дяволите да го вземат Марди Гра!
Ако сезонът не беше в разгара си, досега да е затворил на Улф и да се е втурнал след нея, за да задоволи първата си потребност.
Задължения. Ама че гадост.
Въздъхвайки, той отново насочи вниманието си към разговора с Улф.
— Казвам ти, най-много от всичко ми липсват Талпините.
— Те пък какво представляват?
Талон хвърли изпълнен с копнеж поглед след жените, които много скоро щяха да се изгубят от очите му.
— А, вярно, че те бяха преди твоето време. Много отдавна, през по-добрата част на Средновековието, имахме клан от скуайъри, чието единствено предназначение бе да задоволяват плътските ни нужди.
Талон издаде одобрителен звук, припомняйки си Талпините и разтухата, с която някога даряваха него и събратята му, нощните ловци.
— Човече, бяха чисто и просто страхотни. Знаеха какви сме и бяха повече от щастливи да си легнат с нас. Къде ти, скуайърите дори ги обучаваха как да ни даряват с наслада.
— Какво стана с тях?
— Стотина години преди да се родиш, един Нощен ловец допусна грешката да се влюби в една от тях. За съжаление на останалите от нас, тя не издържа изпитанието на Артемида. Артемида толкова се разяри, че се намеси, прокуди Талпините далеч от нас и въведе „прекрасното“ правило да можем да спим с тях само по веднъж. В добавка към това, Ахерон пък ни излезе със своя „никога не докосвайте скуайъра си“ закон. Казвам ти, не си живял, докато не си опитал да забършеш нещо за една нощ в Британия от седми век.