В колата си оставаше студено, въпреки че моторът работеше. Този влажен, студен въздух проникваше чак в костите му и му причиняваше болка. А и кафето в термоса бе свършило. Сега Ник искаше само едно — да се прибере у дома и да се стопли. Но вместо това трябваше да чака пристигането на подкреплението на Талон за Марди Гра, защото Зарек, който бе прекарал последните деветстотин години в Аляска, не можеше да шофира. Очевидно автомобилите не бяха предпочитаното транспортно средство за Нощните ловци, свикнали със снеговете на Аляска.
Мамка му! Наистина би си спестил вечер като тази.
— Ник, там ли си?
— Да — отговори той по преносимата радиостанция, която бе оставил на съседната седалка на своя ягуар. По нея поддържаше връзка с приближаващия се хеликоптер. — Кога пристигате?
— След около две минути — отговори му Майк.
Ник затърси в небето черния хеликоптер „Морски дракон“ Н-53Е, произведен от авиокомпанията „Сикорски“. Беше мощна машина, направена по поръчка, военен клас, каквито скуайърите често използваха, за да превозват Нощните ловци. Хеликоптерът беше бърз и надежден и можеше да се зарежда по време на полет.
Задната част бе отделена в специална пътническа зона и защитена от слънчеви лъчи. Прозорците в пътническата кабина бяха снабдени с релеен ключ и пропускаха светлина, за да могат Нощните ловци, ако пожелаят, да гледат навън след залез-слънце.
Неколцина Нощни ловци като Ахерон притежаваха собствени хеликоптери и при нужда пътуваха с тях.
Тази вечер Майк Калахан, дорийски скуайър, което означаваше, че не служи на конкретен Нощен ловец, превозваше Зарек от Аляска. Ник бе чувал доста слухове от текущия информационен канал на скуайърите, че Зарек от Мизия е психопат.
Не беше сигурен доколко е вярна информацията, но само след няколко минути щеше да разбере от първа ръка.
— Хей, Майк — обади се той на пилота по радиостанцията. — Колко гаден е той?
Майк изсумтя.
— Ще се изразя така: ако имаш оръжие, извади патроните от него.
— Защо?
— Защото ако не го направиш, ще започнеш да стреляш по този задник, което само ще го вбеси още повече. За пръв път направо съжалявам деймоните.
Това не прозвуча никак окуражаващо.
— Какво? Нима е по-лош от Ахерон?
— Ник, повярвай ми, никога не си виждал нещо подобно. Сега вече зная защо Артемида и Аш са го заточили в Аляска. Това, което не мога да разбера, е защо Артемида е пожелала да го премести в това гъсто населено място. Ако питаш мен, е все едно да хвърлиш граната в бензиностанция.
Е, сега вече стомахът на Ник окончателно се сви на топка. Изчака, докато хеликоптерът се приземи на частното летище, което Ахерон използваше при посещенията си. В единия край на полето се издигаше сграда, която приличаше на порутен обор. Всъщност това беше преустроен модерен хангар, оборудван с алармена система и толкова дебели врати, че помещението можеше да се използва като бомбоубежище. В момента в обора се намираше хеликоптерът МН-60К, струващ двайсет и осем милиона долара, който превозваше Ахерон и изработения му по поръчка мотоциклет „Буел“. Аш бе пристигнал предишния ден в типичния си екстравагантен стил.
А сега и Зарек.
Да, Марди Гра започваше да изглежда доста страшничък.
Ник слезе от колата и заключи радиостанцията си в багажника. Застана отстрани на пистата и закача, докато Майк изключи мотора и перките спряха да се въртят. Когато машината утихна, слабият скуайър на средна възраст слезе от хеликоптера и свали каската си. Майк никога не е бил особено приветлив, но тази вечер изглеждаше изключително раздразнителен.
— Никак не ти завиждам — подхвърли той и захвърли каската си на пилотската седалка.
— Стига, Майк, престани да ме будалкаш. Не може да е чак толкова гаден.
Ник промени мнението си в мига, в който Майк плъзна настрани пасажерската врата и той за пръв път видя Зарек Мизийски.
Зарек се появи от отвора като Луцифер от най-черната бездна, изпълнен с толкова огромно озлобление и презрение към света, че Ник се зачуди как въобще хеликоптерът им се е отлепил от земята. Целият в черно, Зарек носеше дънки, рокерски ботуши и тениска с дълги ръкави. Изглежда изобщо не му пукаше от студения влажен зимен въздух на Ню Орлиънс. На лявото му ухо висеше дълга сребърна обеца, представляваща меч с дръжка от череп и пречупени кости.