— Не, благодаря. Достатъчно съм хладнокръвен и благоразумен.
— Усещам някакъв конфликт в теб. Сигурен ли си, че искаш да си тръгна?
Толкова бе сигурен, колкото и в това, че светът ще свърши след петнайсет минути. Не, не беше сигурен. Защото всеки път, когато погледнеше към Съншайн, го обземаше опасната склонност да забравя за всичко останало.
Да не иска нищо друго, освен да се взира в нея. Да я докосва.
— Сигурен съм.
— Добре тогава. Ще се ослушвам за теб. Ако се нуждаеш от мен, повикай ме.
— Ще го направя.
Киара изчезна и го остави сам в мрака.
Съншайн затръшна вратата на колата си и влезе през задната врата на клуба.
Преди да осъзнае какво върши, направи крачка към нея. После прокара ръка през лицето си. Трябваше да я прогони от мислите си. Нощните ловци не ходеха по срещи и определено нямаха гаджета. Е, никой, освен Кел, но той и без това беше шантав, а приятелката му бе постоянен източник на дразнение за Ахерон.
Не че келтът имаше нещо против и той да бъде дразнител за Ахерон. Дори му доставяше удоволствие да лази по нервите на Атланта, но не можеше по този начин да обърква живота на Съншайн.
Нощните ловци не се срещаха с жени и особено не с такива. Беше научил урока си и то по най-жестокия начин. За разлика от останалите, той бе прокълнат от собствените си богове. Тъкмо затова отказваше да има скуайър. Не искаше да допуска никого близо до себе си.
„Заради това, което ми отне, Спиир Моригантски, никога отново няма да познаеш покоя или щастието да бъдеш обичан. Проклинам те да бродиш сам през вечността. Проклинам те да изгубиш всички, които обичаш. Един по един, те ще страдат и ще умрат, а ти ще бъдеш безсилен да попречиш на гибелта им. Твоето изтезание ще бъде да знаеш, че те са обречени заради делата ти, както и да се чудиш кога и как ще ги погубя. Ще ти отнема всичките, до един, и ще живея единствено, за да гледам страданията ти.“
Дори след толкова много векове гневните думи на божеството кънтяха в ушите му. Талон простена от болка при спомена за съпругата му, умираща в ръцете му.
„Боя се, че ще умра, Спиир…“
Вината бе изцяло негова.
Всяка смърт.
Всяка трагедия.
Как бе възможно животът на толкова много хора да бъде съсипан завинаги заради една глупава грешка? Беше се оставил да го водят емоциите и накрая не само бе разрушил своя живот, но и живота на онези, които обичаше.
Истината го накара да потръпне. Агонията го прониза толкова дълбоко, че той изруга високо на глас.
„Ти си роден прокълнат — прозвуча в главата му хрипливият старчески глас на Гара. — Роден си като копеле от една връзка, до която никога не трябваше да се стига. А сега се махай и вземи бебето с теб, преди гневът на боговете да се стовари върху моята глава.“
Беше на седем години и се взираше с безпомощно изумление в старата вещица, за която работеше майка му. Когато майка му и Трес се разболяха, Гара му позволи да върши работата на майка му. Но след смъртта й, старицата се бе нахвърлила срещу него.
„Но Киара ще умре, ако си замина. Не зная как да се грижа за бебе.“
„Всички ще умрем, момче. Не ме е грижа какво ще стане с детето на една блудница. А сега се махай и помни колко бързо може да се промени съдбата ни. Майка ти беше кралица. Най-обичаната от Моригантите. А сега е само една мъртва селянка, като останалите от нас. Дори не струва колкото пръстта, която я покрива.“
Жестоките думи разкъсаха детското му сърце. Майка му никога не е била блудница. Единствената й грешка бе любовта й към баща му. Феара Моригантска струваше колкото всичките богатства на земята. Тя беше безценна…
— Махни се от мен — промърмори той и няколко пъти вдиша дълбоко, за да се успокои.
Ахерон беше прав, трябваше да държи емоциите си погребани. Тъкмо те го бяха отклонили от правия път. Единственият начин да функционира, беше да не си спомня. Да не чувства.
Ала въпреки всичко не можеше да не чувства. Изглежда не можеше да потисне спомените, които бе погребал преди хиляда и петстотин години.
„Значи синът на курвата се е върнал, за да моли теб, кралю мой, за подслон. Кажи ми, кралю Идиаг, трябва ли да отсека главата му, или само да му разцепя ноздрите и сетне да оставя тази жалка отрепка да умре в бурята като ненужно лайно, каквото е той?“
Талон още можеше да чуе смеха на хората от племето на майка му. Сърцето му още усещаше страха, че чичо му, като всички останали, ще откаже да приеме него и Киара. Притискаше силно сестра си до гърдите си, докато тя пищеше за храна и топлина, които той не можеше да й осигури.