Едва на два месеца, Киара отказваше да суче от меха, с който се опитваше да я храни. През трите дни, докато пътуваха, без да спрат, тя само плака и пищя. Колкото и да се опитваше, Киара така и не се успокояваше.
Идиаг се взира толкова дълго в него, че Талон не се съмняваше — чичо му е обрекъл на смърт и него, и сестра му. Огънят в залата шумно пращеше, когато всички присъстващи затаиха дъх в очакване кралят да произнесе присъдата си.
В този миг Талон намрази майка си. Мразеше я, задето по нейна вина сега се молеше за живота на сестра си. Задето го караше да страда така жестоко, докато бе само едно неопитно дете, което не искаше нищо друго, освен да побегне и да се скрие някъде от унижението. Да се скрие от ревящото бебе, което нямаше милост към него.
Но вече бе дал своето обещание, а никога не нарушаваше думата си. Но още една негова сестра щеше да умре, ако чичо му не му помогнеше.
Когато Идиаг най-после заговори, очите му останаха безизразни. Никакви чувства не се четяха в тях.
„Не, Парт — каза той на своя телохранител. — Той е изстрадал много, докато е пътувал в суровата зима, за да стигне до нас. При това краката му са били увити само в дрипи. Ще им дадем подслон. Намери кърмачка за бебето.“
Талон едва не припадна от облекчение.
„А момчето?“
„Ако оцелее след наказанието, което майка му избягна, ще му бъде позволено да остане с нас.“
Талон изскърца със зъби, като си припомни жестокото наказание, което трябваше да изтърпи. Дните, изпълнени с бой и глад. Единственото, което го поддържаше жив, беше страхът, че ако умре, Киара ще загине. Тогава живееше единствено заради нея.
Сега не живееше за нищо.
Талон застави краката си да го отдалечат надолу по улицата, по-далеч от Съншайн и нейния клуб и уютно жилище. По-далеч от тези спомени, които по някакъв начин го принуждаваха да се чувства изгубен.
Той трябваше да намери своя покой.
Трябваше да забрави миналото. Да го погребе.
Но докато крачеше, толкова дълго потисканите мисли и спомени бушуваха в съзнанието му. Въпреки волята си, си спомни деня, в който бе срещнал жена си…
Ниния.
Дори и сега само споменаването на името й бе достатъчно, за да му се подкосят коленете. Тя бе всичко за него. Най-добрият му приятел. Сърцето му. Душата му. Тя и само тя можеше да му осигури утеха.
Когато Ниния го прегръщаше, той не се тревожеше от това, което другите мислят за него. На света съществуваха само те двамата. Като смъртен, той бе нейният пръв и единствен любовник.
„Как мога да посегна към друга жена, Нин, когато имам теб.“
Тези думи го преследваха и сега, заедно със спомените за толкова много други жени, с които бе спал след смъртта си. Жени, които никога нищо не бяха означавали за него. Те бяха просто мимолетни забежки, предназначени да удовлетворяват плътските му желания.
Никога не бе искал да знае нещо за тях.
Всъщност никога не бе искал да познава друга жена, освен своята Ниния. Ниния и съвършената любов, с която тя го даряваше, докосваше нещо в него и му даваше криле. Тя му показа неща, които той никога не бе виждал преди това.
Нежност.
Утеха.
Благосклонност.
Тя го объркваше, дразнеше и в същото време го правеше неизказано щастлив.
Когато тя умря, го отведе със себе си. Той бе оцелял физически, но не и сърцето му. В онзи ден и то бе умряло.
И никога не си помисли да пожелае отново някоя жена по същия начин. Не и докато не усети върху кожата си топлината на грациозната ръка на една художничка. Само мисълта за Съншайн бе достатъчна, за да го накара да се почувства така, все едно изневиделица са му забили силно кроше в корема.
— Трябва да я прогоня от съзнанието си — процеди той през стиснатите си зъби.
Никога повече нямаше да позволи да бъде подложен на такава мъчителна болка. Никога повече нямаше да държи в обятията си любима жена и да я гледа как умира.
Никога.
Достатъчно бе нараняван в живота си. Не можеше да понесе още рани.
Съншайн бе непозната за него и ще остане такава. Нямаше нужда от никого.
Никога не бе имал.
Талон се вцепени, когато странен повей на вятъра смути мислите му. Напомни му смътно за хранещ се деймон…