Но имаше и още по-хубава фантазия — как тя коленичи пред него, за да го поеме в устата си…
Непознати чувства се завихриха в него. Главата му се замая. Не искаше нищо друго, освен тя да остане завинаги така притисната в него. Да спре мотоциклета и да проучи всеки сантиметър от разкошната й пищна фигура с устата и кучешките си зъби.
Да я вкусва и пак да я вкусва, докато тя не започне да крещи името му, докато тялото й се разтърсва от върховна наслада.
Спонтанно си представи как тялото й се извива на дъга под неговото, докато впива нокти в гърба му в разгара на оргазма си.
Днес бе научил ценен урок — тя винаги се напрягаше докрай, преди тялото й да бъде покорено от последната тръпка на оргазма, след което се отпускаше и обсипваше кожата му с целувки. Беше сладко усещане, което не можеше да се сравни с нищо друго.
Талон стисна зъби в отчаяно усилие да овладее надигащото се в него настървение да се слее с нея. Профуча забързано през града и продължи по шосето към блатото, където живееше.
Докато пътуваха с мотора му, Съншайн не помръдна, облегнала глава на вдлъбнатината между лопатките на плещите му, като се притискаше към мускулите на гърба му. Спомни си как изглеждаше гол в апартамента й. И как се извисяваше над нея, докато правеха любов. Бавно. Плавно. А после забързано, бясно.
Тялото на този мъж притежаваше неописуеми умения. Той знаеше как да достави удоволствие на една жена.
Съншайн усещаше как докато напредваха в тъмната нощ, гърдите му се надигаха и спускаха под ръцете й. Това, което правеше с него, бе лудост. И все пак не можеше да се спре.
Талон беше неустоим. Опасен. Неразгадаем и мистериозен. Нещо в него я тласкаше да копнее да се сгуши в тялото му и завинаги да остане така. Лудост ли бе това?
И все пак не можеше да отрече онова, което той правеше с нея. Изтръпването, обземащо я всеки път, като се замислеше за него. Начинът, по който искаше да му изкрещи да спре мотора, за да може да разкъса якето му и да обсипе с целувки всеки сантиметър от татуировката му. Всеки сантиметър от цялото му мощно, мускулесто тяло.
О, как желаеше този мъж.
— Добре ли си?
Тя се напрегна, като чу в ушите си плътния му глас.
— О, каските ти са с микрофон!
— Да, знам. Но ти добре ли си?
Тя се усмихна на загрижеността му.
— Много съм добре.
— Сигурна ли си? Преди секунда изтръпна, сякаш нещо те сепна.
— Не, наистина съм добре.
Талон не беше толкова сигурен. В този момент искаше някоя от силите му на Нощен ловец да включва и четене на мисли. За нещастие силите му се простираха основно до управление на елементите, лечение, изграждане на защита и телекинеза. Беше в състояние да изолира себе си и други хора от погледа на останалите, заради което на него — за разлика от Зарек — никога не му се налагаше да се тревожи дали полицаите или друг човек ще го види как унищожава някой деймон.
Можеше да задейства елементите, за да се прикрие от свидетели или да ги обърка. Ако се налагаше, можеше дори да внушава мисли на някого, за да промени възприятието му за реалността. Но предпочиташе да не го прави. Човешкият мозък беше много деликатен и знаеше, че при подобни действия има опасност да се стигне до трайни увреждания.
Магическите му сили носеха със себе си и огромна отговорност. Ахерон го бе научил на това. Тъй като беше малтретиран като дете от онези, които притежаваха повече сила и власт, Талон не желаеше да превръща в своя жертва когото и да било. Нямаше нищо, което да искаше или от което да се нуждаеше толкова силно, че да причини болка другиму, за да го получи.
Повече не проговориха, докато не стигнаха до гаража му в края на дългия, криволичещ път. Тук нямаше нито външни лампи, нито паваж. Нищо, освен дивата пустош на Луизиана.
Съншайн се намръщи, когато фарът на мотоциклета освети странна пощенска кутия, буквално появила се от нищото. Беше черна и имаше нещо като два огромни сребърни шипа. Единият я пресичаше хоризонтално, а другият — диагонално.
Тя се разочарова, като видя разнебитената барака, към която се приближиха. Надяваше се поне да не е къщата му. Изглеждаше готова да рухне всеки миг. Ако не беше чистата пощенска кутия с проблясващите сребърни шипове по нея, нямаше да повярва, че някой е стъпвал тук през последните сто или дори повече години.
Талон спря мотоциклета и го задържа изправен между мускулестите си бедра. Извади миниатюрно дистанционно от джоба си и с него отвори вратата на разнебитената барака. Вътре обаче нямаше нищо разнебитено. Всичко бе продукт на високи технологии и блестящо, пълно с най-скъпи мотоциклети. Имаше и един лъскав черен додж „Вайпър“.