Съншайн се мяташе в съня си, докато сцените се сменяха. Видя Талон по-късно в същия ден, застанал между красива жена, малко над трийсетте, и някакъв мъж, само с няколко години по-голям от нея. Жената имаше същата руса коса и сини очи като Талон, докато мъжът имаше черна коса и черни очи.
Тримата бяха изправени в центъра на древна зала, със стени от стари дървени греди. Помещението беше претъпкано с хора, непознати на тримата в центъра. Всички носеха карирани дрехи и златни скъпоценности.
Чичото на Спиир бе облечен в черна кожена броня, а леля му — в златна броня с дълга, карирана пола.
Пред събраните там хора Талон изглеждаше силен и горд. Свиреп и царствен.
В залата отекваше шепненето на галите, докато си припомняха историите за неговата храброст в битките. Всички признаваха, че той е любимият воин на Мориган. Дори се твърдеше, че самата богиня препускала заедно с него по бойните полета, за да накаже всеки, който дръзнеше да обезобрази красивия Спиир или да отблъсне ударите на меча му.
Ала никой не знаеше, че Спиир бе готов да избяга, докато очакваше влизането на младоженката.
— Кълна се, момко, че си плашлив като жребче — прошепна леля му и се засмя.
— Същата беше и ти, Ора — подразни я чичо му. — Няма да забравя как баща ти те заплаши, че ще те върже за себе си, ако не престанеш да се съпротивляваш, докато родителите ни уреждаха женитбата ни.
— Да, но аз бях много по-млада от теб.
Леля му отпусна успокояващо ръка на рамо му. Спиир пое дълбоко дъх, когато една млада жена пристъпи напред, за да застане до него.
— Дъщеря ми Диърдри — представи я крал Лейд.
Тя бе красива. Това бе първата мисъл на Спиир. С коса като златна свила, каквато никога не бе виждал, с нежни и прелестни сини очи. Но по нищо не приличаше на неговата Ниния. Никоя друга на света не можеше да засенчи любимата му.
Спиир инстинктивно отстъпи назад. Чичо му го побутна напред.
Диърдри се усмихна подканващо. Очите й бяха топли и ласкави.
Той отново отстъпи назад. Този път леля му го смушка да пристъпи напред към младоженката.
— Какво трябва да й кажеш, млади момко?
— Аз… — Спиир, разбира се, знаеше думите, които се очакваха от него. Толкова пъти бе репетирал какво ще изрече. Но сега словата заседнаха на гърлото му. Дъх не можеше да си поеме.
Отново се отдръпна назад, а леля му и чичо му още веднъж го побутнаха напред, към нея и към съдбата, която внезапно му се стори мрачна, сурова, студена.
— Спиир — заговори пак чичо му, но този път с предупредителна нотка в гласа. — Кажи думите.
Направи го или ще изгубиш всичко.
Ако го направя, ще изгубя единственото, което е ценно за мен.
В мислите си видя как помръкват очите на Ниния. Видя сълзите, които тя се опитваше да скрие.
Спиир скръцна със зъби и стисна решително челюсти.
— Няма да го направя. — Завъртя се и напусна залата, като чу зад гърба си шокирани ахкания, докато се отправяше задъхано навън.
След броени секунди леля му и чичо му се втурнаха след него. Спиир бе преполовил разстоянието до коня си, когато чичо му го сграбчи за ръката и грубо го спря.
— Какво не е наред с теб? — властно го запита той.
— Спиир — заговори и леля му, с по-нежен тон. — Какво има?
Той местеше поглед между тях, търсейки думите, с които да ги накара да разберат какво му е на сърцето.
— Няма да се оженя за нея.
— О, да, ще го направиш — изрече чичо му заплашително. Черните му очи хвърляха мълнии към племенника му. — А сега веднага се върни обратно, за да довършиш започнатото.
— Nae — възпротиви се Спиир упорито. — Няма да се оженя за нея, защото обичам друга.
— Коя? — запитаха го едновременно чичо му и леля му.
— Ниния.
Размениха си смръщени погледи.
— Коя, по дяволите, е тая Ниния? — попита чичо му.
— Да не е дъщерята на продавача на риба? — предположи леля му.
Двата въпроса го връхлетяха едновременно. Едва след секунда чичо му се замисли за въпроса, зададен от жена му.
— Дъщерята на продавача на риба? — повтори той смаяно.
Чичо му се опита да го удари по тила, но Спиир улови ръката му и го изгледа кръвнишки. Отдавна бяха отминали дните, когато чичо му можеше да го бие безжалостно.
— Да не си полудял? — ревна чичо му властно, като изви свободната ръка на Спиир. — Откъде изобщо я познаваш?
Спиир се напрегна в очакване на присъдата на чичо си. Нямаше съмнение, че щяха да го прогонят завинаги от техния клан, също както бяха наказали майка му. Но вече нищо нямаше значение за Спиир. Ниния бе единствената личност, която някога го бе приемала такъв, какъвто е. Нямаше да я изгуби, като се ожени за друга, а тя да се върне към мизерния си живот. Не желаеше да остарее без нея.