— Хубаво е да те имам у дома, любима — прошепна й той на език, който досега бе чувала само веднъж, когато се бяха любили предишната нощ, но въпреки това го разбра.
Надигна се и видя, че той все още е дълбоко заспал.
— Талон?
Мъжът не помръдна.
— Спиир? — повика го тя, чудейки се защо името бе изникнало в главата й, но някак си й се струваше единствено правилното, с което трябваше да го нарича.
Клепачите му потрепнаха и очите му се отвориха. Изгледа я намръщено.
— Нуждаеш ли се от нещо?
Съншайн поклати глава.
Той затвори очи, обърна се и се опита отново да заспи.
О, това беше толкова дяволски странно. Откъде тя знаеше това име и защо той бе откликнал на него? Дали не беше част от съня й? Съншайн се опита да си спомни, но да я убиеха, ако можеше.
Докато Талон лежеше с гръб към нея, в съзнанието й изплува нещо. Приличаше на смътен спомен от детството. Видя го като вече пораснал млад мъж, проснат върху голяма каменна маса. Наоколо се издигаха монолитни камъни, оформяйки нещо, което бегло й напомняше за Стоунхендж. Талон лежеше по корем, с ръце под главата, а един висок, чернокос мъж се бе надвесил над него. Черната роба на мъжа се развяваше, докато бичуваше Талон с разръфан камшик.
Талон гледаше право в нея, очите му блестяха от напиращите сълзи, а челюстта му бе здраво стисната.
„Ще се срещнем по-късно“ — изрече беззвучно той и тя кимна.
Съншайн се отдръпна обезпокоено назад. Докато видението я връхлиташе отново, младата жена скочи от леглото, грабна мобилния телефон на Талон и набра номера на майка си. Излезе от колибата, за да не може Талон да чуе разговора й.
— Съншайн? — попита майка й, след като позна гласа на дъщеря си. — Къде си? Сторм каза, че си го зарязала снощи, без да се обадиш.
— Извини ме, мамо. Познаваш ме. Отнесох се и забравих да се обадя. Виж, искам да разбера нещо. Спомняш ли си, когато преди години, двете с баба ме хипнотизирахте, за да ме върнете в миналото?
— Да.
— Спомням си, че двете ми казахте, че съм била древна келтка?
— Да.
— А спомняш ли си нещо по-конкретно за това?
— Не, не съвсем. Ще трябва да се обадя на мама, за да видя дали тя си спомня. Доколкото я познавам, сигурно не е забравила. Защо? Звучиш ми доста паникьосано.
— И наистина съм паникьосана. Имах странно преживяване, нещо като завръщане в миналото. Не зная как другояче да го нарека. Просто беше дяволски, дяволски шантаво.
— Със Стив ли си в момента?
— Талон, мамо, казва се Талон. Да, с него съм.
— И смяташ, че си го познавала в предишния си живот?
Съншайн погледна към вратата и преглътна.
— Честно, мамо, мисля, че съм била омъжена за него.
9
Малко след залез-слънце Ахерон почука на вратата на Зарек. По-голямата част от деня бе прекарал с Артемида, за да обсъжда с нея какво трябва да се направи, след като полицията издирва Зарек. Още виждаше Артемида, излегнала се безгрижно върху удобния си бял трон, без капка заинтересованост върху красивото й лице.
„Вече ти казах, Ахерон: убий го. Само ти оставаш сляп за характера на този тип. Това бе основната причина, за да заповядам да дойде в Ню Орлиънс. Исках ти сам да се убедиш колко е луд.“
Аш отказваше да повярва. Той най-добре от всички разбираше лошия нрав на Зарек. Желанието да нанесеш първия удар, преди да са се стоварили ударите на враговете върху теб. Затова се споразумя с Артемида да даде още един шанс на Зарек да й докаже, че не е някакво побесняло животно, което трябва да бъде убито час по-скоро.
Но колко много мразеше Аш да се пазари с нея за каквото и да било. Все пак нямаше да подпише заповедта за екзекуцията му. Или поне засега. Не и докато още имаше надежда.
Отново почука. Този път по-силно. Ако Зарек спеше на горния етаж, можеше и да не го чува.
Вратата бавно се отвори. Аш влезе вътре. Очите му моментално се адаптираха към гъстия като катран мрак. Затвори вратата с мисълта си и разпростря изострените си сетива. Зарек беше във всекидневната, отляво на коридора.
Бившият роб явно не си бе направил труда да пусне отоплението, защото в къщата беше много студено. Но тъй като Зарек бе свикнал с минусовите температури в Аляска, вероятно не му правеше впечатление много по-умерения студ през февруари в Ню Орлиънс.
Ахерон се насочи към всекидневната, но спря, като видя Зарек, излегнат на пода край дивана си от викторианската епоха. Облечен само с черно долнище на анцуг, той изглеждаше заспал, но Ахерон знаеше, че не спи.