— Сега! — изкрещя жената деймон.
Преди Талон да успее напълно да си възвърне равновесието, един от деймоните го сграбчи през кръста и го блъсна назад, към улицата зад тях.
Право пред един гигантски автомобил, който се движеше толкова бързо, че Талон дори не можа да го види ясно.
Нещо, което трябва да бе решетката му, го удари в десния крак и начаса го строши, а него запрати във въздуха.
Талон се търкаля около петдесетина метра, преди най-сетне да спре и да остане да лежи по очи под една улична лампа, с буза върху грапавия асфалт и разперени ръце, докато тъмния автомобил се изгуби с бясна скорост.
Цялото му тяло пулсираше от толкова силна болка, че не можеше да помръдне. Още по-лошо бе това как пулсираше главата му, докато той се мъчеше да не изгуби свяст.
Което не беше никак лесно.
„Припадналият Нощен ловец е мъртъв Нощен ловец.“ — изплува в мислите му петото правило от наръчника на Ахерон. Трябваше да запази съзнание.
С отслабването на силите му заради болката от раните, стената от мъгла започна да се разсейва.
Талон изруга. Всеки път, щом изпиташе някоя отрицателна емоция, силите му намаляваха. Още една причина, поради която трябваше да ги държи под толкова жесток контрол.
Чувствата бяха пагубни за него и то в много отношения.
Бавно и предпазливо, той се изправи на крака, тъкмо навреме, за да види как деймоните потъват на бегом в една уличка. Е, нищо не можеше да направи по този въпрос. Никога нямаше да ги настигне в това състояние, а дори да успееше, единственото, което можеше да стори, бе да кърви върху тях.
Разбира се, кръвта на Нощните ловци беше отровна за деймоните…
По дяволите. Никога досега не се беше провалял.
Стискайки зъби, той се опита да прогони вълната на замайване, която заплашваше да го погълне.
Жената, която бе спасил, се втурна към него. По обърканото изражение на лицето й разбра, че не е много сигурна как да му помогне.
Сега, когато най-сетне видя отблизо лицето й на палаво духче, установи, че то му харесва. В големите й тъмнокафяви очи горяха интелигентност и дързост. Напомняше му на Мориган, богинята на гарвана, на която се бе врекъл във вярност преди много, много векове, когато все още беше човек.
Дългата й права черна коса падаше около лицето й, вързана на плитки с най-различна големина. На едната й буза имаше петънце от въглен за рисуване. Импулсивно, той се пресегна и го изтри.
Кожата й беше толкова мека, толкова топла и ухаеше на пачули и терпентин.
Ама че странна смесица…
— Мили боже, добре ли си? — попита го тя.
— Да — отвърна Талон тихичко.
— Ще повикам линейка — каза тя.
— Nae! — отсече той на родния си език, цялото му тяло се противеше на тази идея. — Никаква линейка — добави, вече на английски.
Жената се свъси.
— Но ти си ранен…
Талон непреклонно срещна погледа й.
— Никаква линейка.
Тя продължи да се взира намръщено в него още малко, ала после в интелигентните й очи нещо проблесна, сякаш бе получила просветление.
— Да не си незаконен имигрант? — прошепна тя.
Талон се хвана за единственото обяснение, което можеше да й даде. С тежкия му, старовремски келтски акцент, подобно предположение бе напълно естествено. Той кимна.
— Добре — прошепна жената и внимателно го потупа по рамото. — Аз ще се погрижа за теб и без линейка.
С усилие Талон се премести встрани от светлината на уличната лампа, която дразнеше чувствителните му очи. Счупеният му крак изпротестира, но той не му обърна внимание.
Куцукайки, той отиде до близката тухлена сграда и се облегна, за да облекчи ранения си крак. Светът отново се олюля около него.
По дяволите. Трябваше да отиде на сигурно място. Все още бе ранна вечер, ала последното, от което се нуждаеше, бе да се окаже хванат навън след изгрев-слънце. Винаги, когато някой Нощен ловец пострадаше, го обземаше неудържима нужда да спи. Нужда, която щеше да го направи опасно уязвим, ако в най-скоро време не се прибереше у дома си.
Той извади телефона си, за да съобщи на Ник Гошей, че е ранен… и бързо установи, че за разлика от него, апаратът не е безсмъртен. Беше станал на парчета.
— Ела — каза жената и се приближи до него. — Нека ти помогна.
Талон я зяпна. Никога досега някой непознат не му беше помагал. Свикнал бе сам да води своите битки и сам да се справя с пораженията от тях.
— Добре съм — рече той. — Можеш да си вървиш и…