— Всичко е наред, любов моя. Ще имаме още деца. — Но в сърцето си знаеше истината. Бог Камул никога нямаше да позволи негово дете да оцелее, а Талон никога нямаше да подложи Ниния повторно на това изпитание. Твърде много я обичаше.
Час по-късно той още я държеше в прегръдките си, когато изведнъж забеляза, че лицето й губи цвета си. Последната му надежда се разби на хиляди парчета, за да го остави лишен от всичко, освен от заливащата го агония.
Ниния умираше от загуба на кръв. Акушерката направи всичко, на което бе способна, но накрая ги остави сами, за да се сбогуват.
Ниния го напускаше.
А той не можеше да си поеме дъх. Не можеше да помръдне. Тя умираше.
Талон грабна младата родилка на ръце и я залюля в обятията си. Целият бе в кръв, нейната кръв, но дори не забеляза. Мислеше единствено за това как да я задържи при себе си, как да й помогне.
Живей заради мен!
Искаше да влее от собствената си сила в тялото й, но дори и това нямаше да е достатъчно.
Мълчаливо се опита да се спазари с боговете да му вземат всичко друго — живота му, земите му, хората му. Всичко. Само да му оставят тази, на която бе обрекъл сърцето си. Прекалено много се нуждаеше от нея, за да я изгуби.
— Обичам те, Спиир — прошепна тя съвсем тихо.
Той се задави.
— Не можеш да ме напуснеш, Ниния — отвърна тихо, докато тя трепереше в ръцете му. — Не зная какво да правя без теб.
— Ще се грижиш за Киара, както си обещал на майка си. — Тя преглътна, докато галеше устните му със студената си ръка. — Моят храбър Спиир. Винаги силен, винаги раздаващ се. Ще те чакам в отвъдното, докато Бран не ни събере отново.
Той затвори очи, а сълзите му рукнаха неудържимо.
— Не мога да живея без теб, Нин. Не мога.
— Трябва да можеш, Спиир. Нашите хора се нуждаят от теб. Киара се нуждае от теб.
— А аз се нуждая от теб.
Тя преглътна и го погледна, с очи, изпълнени със страх.
— Уплашена съм, Спиир. Не искам да умра. Толкова ми е студено. Досега никога и никъде не съм отивала без теб.
— Ще те прегърна, за да те стопля. — Донесе още кожи, за да я загърне по-плътно. Зае се трескаво да разтрива ръцете й. Ако можеше поне да я поддържа топла, тя щеше да остане при него. Знаеше, че щеше…
Само да успееше да поддържа топлината в нея.
— Защо изведнъж така се стъмни? — попита тя с треперещ глас. — Не искам още сега да мръква. Искам само да те подържа още малко.
— Аз те пазя, Нин. Не се тревожи, любов моя. Изцяло твой съм.
Тя постави ръка на бузата му, докато от окото й се отрони самотна сълза.
— Иска ми се да бях жената, която заслужаваш, Спиир. Иска ми се да ти бях дала всички деца, които желаеш.
Преди да успее да отговори, той го почувства. Последното нейно издихание, изтръгнато от тялото й, преди да се вкочани в ръцете му.
Разярен, с разбито сърце, Талон отметна рязко глава назад и докато болката го разкъсваше, нададе пронизителния си боен вик. Сълзи се стичаха по страните му.
— Защо?! — изрева той на боговете. — Проклет да си, Камул. Защо?! Защо не уби мен и не остави нея на мира?
Както можеше да се очаква, никой не му отговори. Мориган го бе изоставила, за да посрещне сам тази раздираща болка.
„Защо боговете да се трогнат и да помогнат на един син на блудница, като теб? Ти за нищо не ставаш, освен да ближеш подметките на по-достойните от теб.“
„Погледни го, Идиаг, той е тъй жалък и слаб, същият, какъвто бе баща му преди него. И никога нищо няма да излезе от него. Можеш да ни спестиш труда, като го убиеш сега, за да не прахосваме храната, нужна за отглеждането на някое по-добро дете.“
Гласовете от миналото се вихреха около него, за да терзаят сърцето му, раздирано от болка.
„Наистина ли си принц?“ — чу той детския глас на Ниния от деня, в който я бе спасил от буйния петел.
„Нищо не съм“ — й бе отговорил той.
„Не, господарю, ти си принц. Само някой толкова благороден може да се осмели да се нахвърли върху този подивял петел, за да спаси едно селянче.“
Само тя го бе карала да се чувства благороден или добър. Само тя му бе вдъхвала желание да живее. Как можа неговата скъпоценна Ниния да умре?
Хлипайки, за дълги часове той не пожела да откъсне ръце от нея и от бебето. Държеше ги, докато слънцето не изгря от снеговете и целият му род се събра, за да го моли да им позволи да подготвят погребенията. Но той не им даваше да докоснат скъпите му покойници. Не искаше да им позволи да си отидат завинаги.