Още от деня, в който се бяха запознали с Ниния, не се бяха разделяли за повече от няколко часа. Любовта й и приятелството й представляваха толкова много за него. През годините тя крепеше силата му.
Тя беше най-добрата част от него.
— Какво ще правя сега, Нин? — прошепна той, като притисна устни до студената й буза, преди да я залюлее в прегръдките си. — Какво ще правя…
Остана сам до нея, напълно изгубен. Студен. Раздиран от болка.
На следващия ден я погреба край брега на езерото, където бяха започнали да се срещат като деца. Още я виждаше как го чакаше, с лице, светнало от очакването. Представяше си я как тича през снега, за да събере цяла шепа сняг за снежна топка, а после да го издебне и да му я пусне във врата. И тогава той се впускаше да я гони, а тя бягаше, заливайки се от смях.
Тя толкова много обожаваше снега. Обичаше да отмята глава назад, докато чистите бели снежинки се сипеха върху красивото й лице и златисторусата й коса.
Струваше му се греховно тя да умре точно в ден като този. Ден, който трябваше да бъде изпълнен само с щастие.
Треперещ от болка, той си пожела да живее някъде другаде, където никога не вали сняг. На някое толкова топло място, че никога да не му се налага отново да види това и да си припомня за всичко, което бе загубил. О, богове, как можа тя да умре?
Талон стенеше от мъка. Падна на длани и колене в студения сняг, със съкрушено сърце, в което нямаше нищо, освен мъчителна злочестина. Можеше да мисли единствено за Ниния, погребана в земята, притиснала бебето им към гърдите си. И за това, че не беше при нея сега, за да я защити, за да я стопли. Да я хване за ръката и да я поведе накъдето бе тръгнала.
Усети една слаба ръка да докосва рамото му. Озърна се и видя дребничкото лице на сестра си. Киара бе станала свидетел на повече от трагедията, отколкото трябваше да вижда.
— Аз още съм с теб, Спиир. Няма да те оставя сам.
Талон я прегърна през кръста и я притегли към себе си. Задържа я така, докато плачеше. Сега тя бе всичко, което му остана. И щеше да се опълчи дори на самите богове, за да я опази.
Не успя да защити Ниния, но щеше да спаси Киара. Докато беше жив, никой нямаше да я нарани…
Талон се събуди малко преди залез-слънце със странно чувство в стомаха. Чувстваше се толкова самотен.
Емоциите му бяха бурни и объркани. От векове не се бе чувствал така. Не бе изпитвал подобна мъка от нощта, в която Ахерон го научи как да погребва емоциите си. Тази нощ наистина усещаше самотата в живота си. Изгаряща болка прониза гърдите му, толкова силна, че едва си поемаше дъх.
Докато не усети полъх на някакъв странен аромат от кожата и леглото си. На пачули и терпентин.
Съншайн.
На сърцето му мигом олекна, като си помисли за нея и за начина, по който бродеше през света, преливаща от жизненост. Вдъхна безценното й ухание и се претърколи, за да я достигне, ала леглото се оказа празно. Талон се намръщи.
— Съншайн?
Огледа се, но никъде не я видя.
— Ще ме оставиш ли на мира, ти, ходещ чифт ботуши!
Талон повдигна вежди учудено, когато гласът на Съншайн долетя от другата страна на вратата. Преди да се надигне от леглото, вратата се разтвори широко и през нея видя как Съншайн се караше на Бет, а алигаторът съскаше възмутено в отговор. Двете се намираха съвсем близо до прага.
— Пусни триножника ми, проклет беглец от фабрика за куфари и чанти! Ако ти трябва някакво дърво като клечка за зъби, ето я там гредата на верандата.
Талон присви устни, докато наблюдаваше схватката.
— Бет — скастри той алигатора. — Какво правиш?
Бет отпусна могъщите си челюсти и пусна триножника. Съншайн се препъна назад и залитна още по-навътре в колибата, все още стиснала другия край на триножника. Алигаторът изсъска и се озъби, после завъртя опашка и изгледа гневно Съншайн.
— Тя каза, че трябвало да те принуди да влезеш вътре, преди да се стъмни, за да не би някое създание да реши да те сдъвче за вечеря — обясни той на Съншайн.
— Кажи на Блатното чудовище, че и без това се канех да се прибера. Защо тя се… — Съншайн изведнъж млъкна и го погледна смаяно. — О, боже, аз наистина ли разговарям с алигатор?!
Талон се ухили.
— Всичко е наред. Аз непрекъснато го правя.
— Да, но ти си малко странен, не че искам да те обидя.
Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака…