— Мразя косата ти да е така рошава. И какво е това на носа ти?
Аш усети как пиърсингът му изчезна и дупката зарасна. Стисна зъби. Без съмнение косата му отново беше руса.
— По дяволите, Артемида, аз не ти принадлежа.
Очите й блеснаха застрашително.
— Принадлежиш ми, Ахерон Партенопей — процеди тя гневно и собственически. — Целият си мой. Съзнанието ти, тялото ти и душата ти. Никога не го забравяй.
Той присви очи.
— Нямаш реална власт над мен, Арти. И двамата го знаем. Ако се стигне до там, ще стане ясно, че моите сили ще сразят твоите.
— О, не, любов моя. Докато твоята армия от Нощни ловци и защитаваните от нея хора са по-важни за теб от самия теб, аз винаги ще имам власт над теб. — Усмихна му се студено, след което изчезна от света на хората.
Аш изруга. Обзе го детински подтик да изпрати една мълния, която да прогърми по улицата. Нямаше съмнение, че тя се опитваше да го примами обратно в храма си. И като някакъв идиот щеше да отиде. Налагаше се. Все още не знаеше кой бе ликвидирал деймоните, а след като не е била Артемида, от това следваше, че някой друг си играе с него.
Лошо се пишеше на този друг глупак, който дръзваше да се изпречи на пътя му. Търпеше Артемида, понеже нямаше друг начин. Но не бе длъжен да търпи никого другиго. Можеше да се закълне в чука на Архон, че ще смаже главата на следващия, който го вбеси.
— И така — каза Съншайн на Талон, като се настани на леглото и подви крака. Беше облечена само с тениската, която взе назаем от него. — Да не би да смяташ да ме държиш тук завинаги?
Излегнат до нея, той си взимаше от подноса, който тя бе приготвила за тях. Шоколадовите блокчета „Марс“ Съншайн бе добавила по негово изрично настояване.
— Зависи. Възнамеряваш ли да ме тъпчеш с тези здравословни боклуци или мога да опека пържолата, която остана в хладилника?
Съншайн сбърчи нос, докато поглъщаше поредната ягода.
Още бе изумена, че намери малък, таен запас от свежи плодове в най-долното отделение на хладилника му. Изглежда този мъж изпитваше отвращение към всяка храна, която не беше токсична.
— Не разбирам как все още си здрав, след като нагъваш скапаната храна, с която са претъпкани кухненските ти шкафове. Знаеш ли, че преброих пет вида чипс?
— Нима? Трябваше да са шест. Дали не съм изял всичкия с вкус на барбекю?
— Не е смешно. — Но все пак се засмя.
— Успокой се — каза той, като протегна ръка към чипса с банан, който тя бе приготвила. — Вземи си банан.
Тя повдигна вежди, но после погледът й се плъзна по великолепното му голо тяло.
— Вече ти опитах банана.
Талон й се усмихна.
— Мисля, че по-скоро моят банан опита теб.
Съншайн отново се засмя, като се наведе към него, за да му подаде една ягода. Той притисна ръката й към устните си, прокара език по пръстите й и нежно ги захапа, преди отново да пусне ръката й.
Не приличаше на нито един от мъжете, които бе срещала досега. Но за нещастие това нямаше да трае дълго. Сърцето й замря, когато я порази суровата реалност. Трябваше по-скоро да се махне оттук, защото после щеше да й бъде още по-трудно да го направи. Не й се искаше да наранява нито него, нито себе си.
— Знаеш ли, Талон — поде младата жена, докато ровеше из ягодите, — последните два дни си прекарах адски забавно, но вече наистина трябва да се прибирам у дома.
Талон преглътна ягодата и отпи от водата. По-лесно бе да се каже, отколкото да се направи. Не можеше да я отведе в дома й, особено сега, когато деймоните още душеха по следите й, пък и Аш изрично му бе заповядал да я охранява. Атлантът никога не прощаваше пренебрегването на задълженията. Нощните ловци бяха защитници. Всеки, който не спазваше кодекса, щеше да прекара вечността, обречен на безкрайни мъки.
Не че Талон се нуждаеше от подобна заплаха. Истината бе, че за нищо на света той не желаеше да види Съншайн наранена. Харесваше я много повече, отколкото си мислеше, че е възможно да хареса жена. Но най-лошото бе, че му беше безкрайно приятно да си прекарва времето с нея. Толкова отдавна не бе споделял вечерите си с някого. А и с нея бе така лесно да се разговаря, толкова бе забавна и сърдечна.
— Ще останеш ли тази нощ, ако те помоля?
Видя как в очите й се изписа тъга.
— Бих искала, но какво ще стане утре? На сутринта няма да можеш да ме отведеш у дома, а ако аз взема лодката, ти няма как да напуснеш колибата.
— Мога да те отведа у вас утре вечер.