Съншайн протегна ръка и се заигра с малките му плитки. Усмивката й бе нежна и преливаща от съжаление.
— Не, Талон. Колкото и да ми се иска да остана тук, трябва да се прибера вкъщи. Имам работа за вършене и освен това не съм толкова богата, че да не върша нищо. Всеки ден, през който не съм на пазарния площад, не изкарвам пари. Знаеш, че трябва да се храня. Пшеничените кълнове не са евтини.
— Ако става дума само за пари…
— Не е само това, Талон. Трябва да се върна към живота си.
Знаеше, че тя има право. Рано или късно те ще трябва да се разделят.
Щеше да я отведе в дома й, както тя желаеше, но след това пак щеше я закриля, притаен в сенките на нощта.
„Бъди част от света, но никога не принадлежи на него.“
Той си припомни една отдавна отминала нощ, когато Ахерон му каза тези думи.
„Заради работата ни се налага да общуваме с хората. Но докато се движим сред тях, трябва да оставаме невидими сенки. Никога не позволявай на някого да те опознае. Никога не давай на хората шанс да разберат, че ти нямаш възраст. Движи се в мрака винаги нащрек, постоянно готов за действие. Ние сме единствената преграда между хората и робството. Без нас те всички ще загинат и душите им ще бъдат завинаги изгубени.
Нашите отговорности са огромни. Нашите битки са многобройни и легендарни. Но когато нощта свърши, ти ще се прибереш самотен в дома си, където никой няма да знае какво си извършил, за да спасиш света от заплахите. Никога няма да се къпеш в слава. Никога няма да познаеш любовта и семейното щастие.
Ние сме Нощни ловци.
Ние сме могъщи завинаги.
Ние сме обречени на самота завинаги.“
Талон пое дълбоко дъх. Времето му с нея бе изтекло.
— Добре — рече. — Ще те отведа обратно в дома ти.
Пое лицето й в шепи и я целуна страстно. И като я вкуси, мислите му отлетяха далече назад в миналото.
— Спиир? — долетя зад вратата раздразненият глас на чичо му. — Ще бъдеш ли така любезен да се откъснеш за един следобед от прегръдките на жена си, за да започнеш най-после истински да работиш с мен? Честна дума, по начина, по който го давате вие двамата, направо се чудя как вече не сте народили пет дузини деца.
Ниния се засмя, както го беше възседнала.
— Отново го загази.
— Да, но си струва, Нин.
И както често правеше, Ниния се наведе над него и потърка нос в неговия, преди да го целуне страстно и да се отдръпне от него.
— По-добре върви, иначе чичо ти ще ни отсече главите.
Талон потръпна при спомена. В него се пробуди старата му болка.
Съншайн се отдръпна и потри нос в неговия, също както го правеше някога Ниния.
Той застина. Нещо не беше наред. Тези спомени, нейните жестове… Начинът, по който тя събуждаше емоциите му. Обхвана с длан бузата на Съншайн и се взря в дълбините на тъмнокафявите й очи. Нищо в чертите й не му напомняше за жена му, но жестовете й, държанието й…
— Талон? Какво не е наред?
Не успя да отговори. Не смееше да й каже, че му напомня за една жена, която бе обичал преди хиляда и петстотин години.
— Нищо — промълви тихо. — Трябва да се облечеш.
Тя се изправи.
— Спиир?
Талон грабна одеялото и се покри, когато призрачното сияние на Киара се появи в колибата му.
— Нещо не е наред ли? — попита отново Съншайн, забелязала как той внезапно се почувства много неудобно.
Той поклати глава.
Като видя Съншайн, Киара рязко спря.
— Имаш компания ли?
Не й отговори. Не можеше да го стори, без да разкрие на Съншайн, че Киара е с тях.
— Някакъв проблем ли има? — попита я той.
— Не — отрече Съншайн.
— Да — потвърди Киара. — Не знаеш ли, че Ахерон те търси? Талон се намръщи. Грабна мобилния си телефон от нощното шкафче и набра номера на Ахерон. Никой не отговори.
— Да не би да си е изключил телефона? — зачуди се той.
Сега не само той, но и Съншайн се намръщи.
— Чий телефон?
Киара поклати глава.
— През цялата нощ той непрекъснато се опитваше да се свърже с теб.
Талон още повече се намръщи. Погледна към телефона и набра номера на Ник. Отново никакъв отговор.
— Странно — замисли се Талон. — Защо никой не отговоря?
Съншайн сви рамене.
— Не е толкова странно. Вече е почти два след полунощ. Може би всички спят.