— Няма да те оставя — каза тя. — Пострада заради мен.
Талон искаше да възрази, ала тялото му туптеше от болка и той се отказа.
Опита да се отдръпне от жената, ала едва бе направил и две крачки, когато светът отново се завъртя около него.
В следващия миг всичко потъна в мрак.
Съншайн едва успя да улови мъжа, преди да е паднал на земята. Залитна под тежестта на високото му, масивно тяло, ала някак съумя да го задържи.
Толкова внимателно, колкото можа, тя го положи на тротоара.
Точно така, „толкова внимателно, колкото можа“.
Резултатът от това бе, че той почти се сгромоляса на тротоара, от което Съншайн изпита почти физическа болка, виждайки как главата му едва не проби дупка в паважа.
— Съжалявам. — Тя се изправи и го погледна. — Кажи ми, че току-що не ти докарах сътресение на мозъка.
Надяваше се, че в опитите си да му помогне, не беше влошила състоянието му.
А сега какво?
Незаконният имигрант-рокер, облечен изцяло в черно, беше огромен. Не смееше да го остави сам улицата. Ами ако нападателите й се върнеха? Или някой го ограбеше?
Та това беше Ню Орлиънс, където на човек можеше да му се случи почти всичко, дори когато беше в съзнание.
А ако беше в безсъзнание…
Да, невъзможно бе да се каже какво можеха да му сторят съмнителните субекти, от които гъмжеше градът, така че нямаше как да го остави сам.
Тъкмо когато започна да я обзема паника, чу някой да я вика по име.
Огледа се и видя синия додж „Рам“ на Уейн Сантана да спира до бордюра. Уейн бе само на трийсет и две години, ала лицето му, надарено със сурова красота, изглеждаше много по-старо, а в черната му коса имаше доста сиви нишки.
При вида му Съншайн въздъхна от облекчение.
Той свали прозореца до долу и показа глава навън.
— Хей, Съншайн, какво става тук?
— Уейн, ще ми помогнеш ли да кача този мъж в колата ти?
Уейн не изглеждаше особено възхитен от идеята.
— Пиян ли е?
— Не, ранен.
— Тогава трябва да повикаш линейка.
— Не мога. — Съншайн го погледна умолително. — Моля те, Уейн! Трябва да го откарам у дома си.
— Приятел ли ти е? — попита Уейн още по-скептично.
— Ами… не. По-скоро налетяхме един на друг.
— Тогава го остави. Последното, от което се нуждаеш, е да се забъркаш с поредния рокер. Не е наша работа какво ще стане с него.
— Уейн!
— Може да е престъпник, Съншайн.
— Как можеш точно ти да кажеш подобно нещо!
Преди седемнайсет години Уейн бе осъден за непредумишлено убийство. След като излежа присъдата си, прекара няколко месеца, мъчейки се да си намери работа. Останал без пари и покрив над главата, неспособен да си намери работа, защото никой не искаше да назначи бивш престъпник, той бе на ръба да извърши ново престъпление, за да се върне в затвора, когато кандидатства за работа в клуба на баща й.
Въпреки възраженията на баща й, Съншайн го бе наела на работа.
Пет години по-късно, Уейн не бе пропуснал нито един работен ден, нито бе закъснял дори с минута. Той беше най-добрият служител на баща й.
— Моля те, Уейн — повтори Съншайн и го дари с онзи поглед като на малко кутре, който безотказно караше мъжете в живота й да правят всичко, което поиска от тях.
Докато слизаше от пикапа, за да й помогне, Уейн не криеше недоволството си.
— Някой ден това твое голямо сърце ще те вкара в беля. Знаеш ли каквото и да било за този мъж?
— Не.
Единственото, което знаеше, бе, че е спасил живота й в ситуация, в която надали някой друг би си дал този труд. Естествено, че такъв мъж не би й сторил зло.
Двамата с Уейн се опитаха да го изправят на крака, ала задачата не беше никак лесна.
— По дяволите — измърмори Уейн под носа си, докато залитаха, придържайки го между себе си. — Огромен е и тежи цял шибан тон.
Съншайн бе принудена да се съгласи. Непознатият беше висок поне два метра и изтъкан само от мускули. Дори дебелото кожено яке не можеше да скрие колко атлетичен и мускулест бе.
Никога досега Съншайн не бе докосвала такова кораво, стоманено тяло.
Макар и с усилие, най-сетне успяха да го вкарат в колата.
Докато пътуваха към клуба на баща й, Съншайн облегна главата на непознатия на рамото си и отметна вълнистата му, руса коса от изваяните черти на лицето му.
От него се излъчваше нещо диво и необуздано, което му придаваше вид на древен воин. Златистата коса докосваше раменете му по един нехаен начин, който говореше, че макар и да се грижи за външния си вид, непознатият не е обсебен от това.