— Не — процеди той през стиснати зъби. — Не можем да си го позволим.
— Тогава поне ми дължиш обяснение защо не можем. Много добре знаеш, че не съм дете, което се нуждае от бащински съвет, преди да вземе решение. Мислех, че ме уважаваш.
— Наистина е така.
— Тогава се дръж с мен като със зряла личност. Кажи ми защо отказваш да ми отговориш дори на най-простия въпрос, свързан с теб.
Това, за което го молеше, бе невъзможно. Никога не можеше да й разкаже за сегашния си живот. Не и докато Ахерон или Артемида не го освободят от клетвата му.
— Ако ти кажа какъв съм, твоят живот ще бъде изложен на опасност.
— Живея в Ню Орлиънс, над един от най-посещаваните клубове в града. Паркирам колата си в алея, където снощи бяха убити двама души. Животът ми постоянно е изложен на опасност.
— Онези снощи не бяха хора и не бяха убити. — Талон сам не можа да си обясни как тези думи се изплъзнаха от устата му.
— Тогава какви са били?
Кажи й…
Призивът беше толкова силен. Никога досега не бе нарушавал кодекса за мълчанието. Никога.
„Деймоните искат да си поиграят с твоята приятелка, келте. Не я оставяй незащитена.“
Тя имаше право да знае какво я застрашаваше.
— Талон. — Младата жена го изрече толкова успокояващо, толкова стоплящо. Почти успя да разруши защитата му. — Повярвай ми. Каквото и да е, на никого няма да кажа.
— Не мога, Съншайн. Просто не мога.
— Не искаш, Талон, не искаш — въздъхна сърдито тя и отпусна ръце. — Супер. Запази си тайните. Давай все така. Изхвърли ме от живота си. Желая ти щастливо бъдеще и свободата да правиш, каквото си пожелаеш.
Тя се отдалечи от него.
Талон протегна ръка към нея, но тя я избягна.
— Съншайн…
— Не ме докосвай. Бясна съм ти.
— Моля те, не ми се сърди.
Тя поклати глава.
— О, изглеждаш толкова трогателен с тези твои очи, като на предано кученце. И с дълбоко трагичната нотка в гласа ти. Но вече ми писна твърде много, за да ми пука. Просто си върви.
Той потрепери от болката в гласа й, както и от жестоката й заповед. Направо му преряза сърцето. В този момент Талон осъзна нещо. Зарек и Ахерон бяха прави. Той се страхуваше. Страхуваше се да си тръгне. Но и се страхуваше да остане.
Последното, което желаеше, бе отново да изгуби Ниния, но при все това, докато гледаше Съншайн, започна да осъзнава, че макар тя да притежаваше душата на жена му, тя не беше неговата съпруга. Беше друга личност. Нова и вбесяваща. Ниния никога не му се сърдеше. Дори и когато бе заслужил гнева й. Винаги бе плаха и срамежлива, а не дръзка и властна като Съншайн.
Ако той й кажеше да не говори за нещо, Ниния щеше да кимне и повече нямаше да повдигне този въпрос. Тя никога нямаше да блъсне с коляното си деймон, нито щеше да се бори с алигатор.
Но най-удивителното бе, че трябваше да признае, че му харесваше огнения дух на Съншайн. Възхищаваше се от способността й да се опълчва срещу него и срещу всички останали около себе си.
— Какво? — попита тя, като примигна, сякаш не вярваше на очите си. — Още ли си тук? Мисля, че ти дадох ясна заповед.
Той не можа да сдържи усмивката си.
— Не искам да те оставям, Съншайн. Не можеш ли да ме приемеш такъв, какъвто съм?
Съншайн отвърна очи.
— Харесвам малкото, което зная за теб, Талон, но проблемът е тъкмо в това, че е малко. Живееш в блато, изглежда имаш доста пари, нямаш фамилно име и харесваш онези огромни, подмолни алигатори. И имаш момче за поръчки — Ник. С това се изчерпва всичката ми информация за Талон. Списъкът наистина е доста кратък. — Погледна го в очите. — Отказвам да имам отношения с мъж, който не ми доверява дори най-основното в биографията си. А сега, ако искаш единствено да се чукаш с мен, ето къде е вратата. Но ако действително искаш да останеш с мен, първо ми разкажи нещо за себе си. Нещо важно.
— Какво например?
— Кажи ми името на най-добрия си приятел.
— Улф Тригвасон.
Съншайн така се шокира, че челюстта й увисна.
— О, боже мой, ти току-що ми отговори на един въпрос. Мисля, че сега ще настъпи краят на света.
— Не е смешно. Сега може ли да остана?
Тя сви устни, като се замисли за минута.
— Добре, но само защото зная, че не можеш да се прибереш у вас преди слънцето да залезе.
Решена да поддържа дистанция между двамата, докато не започне да отговоря на въпросите й, тя се обърна и пое към спалнята си. Грабна една възглавница и едно одеяло от леглото си, после се върна във всекидневната и му ги подаде.