Дали тя обичаше Талон, защото беше Съншайн, или защото в нея бе останало нещо от предишния й живот? Как можеше да го знае със сигурност?
„Никога няма да обичам друга, освен теб, Нин.“ Келтските му думи продължаваха да звучат в главата й.
Късче по късче всички спомени за предишния им живот започнаха да изплуват в паметта й. Все едно някой бе разтворил пред нея запечатана врата и спомените изскачаха навън. Знаеше за сестра му, за майка му, за баща му. Дори и за чичо му, леля му и коварния му братовчед. Спомняше си как изглеждаше той като малко момче, когато двамата за пръв път се измъкнаха, за да си играят край езерото.
Помнеше и как кланът се отнасяше с него. Скандалът с майка му от царствено потекло, съблазнена от баща му, друид. Спомняше си историята за това, как родителите на Талон бяха избягали посред нощ, за да се спасят от гнева на клана, който искаше да убие баща му и да пребие до смърт майка му заради забранената им любовна връзка.
Всички мразеха Талон заради това. Обвиняваха го за слабостта на майка му, която бе изкушила техния главен жрец и ги бе лишила от водач. Обвиняваха го, че майка му бе пренебрегнала нуждите и желания на клана заради своите собствени. И за да изкупи вината на майка си, Талон винаги бе поставял клана пред своите собствени потребности.
Гърлото на Съншайн се сви, като си припомни всичко, което той бе изстрадал.
Ниния бе там в онази студена, снежна нощ, когато Талон, съвсем премръзнал, влезе препъвайки се в тронната зала, притиснал плачещото бебе до гърдите си. Беше го загърнал с мантията си, за да го стопли. А обувките си бе продал, за да купи на Киара мляко, което тя не искаше да пие.
Талон се бе изправил дръзко пред всички в залата. Младото му тяло се бе стегнало, за да посрещне цялата злоба, която щеше да се изсипе върху него. Дори и сега тя можеше да види твърдата му решителност, която искреше в младите му кехлибарени очи.
„Къде е майка ти? — запита го крал Идиаг. — Къде е тя?“
„Тя е мъртва вече от почти две седмици.“
„Ами баща ти?“
„Преди шест месеца загина при едно нападение, докато ни защитаваше от саксонците.“ — Талон сведе очи към ревящото бебе в ръцете си, след което отново вдигна поглед към чичо си. Лицето му се смекчи и страхът си пролича издайнически, но това бе единствената пукнатина върху смелото му държане. — „Моля ви, Ваше Величество, да проявите милост към сестра ми. Не позволявайте и тя да умре.“
Идиаг го изгледа с любопитство.
„Ами ти, момче? Не молиш ли милост и за себе си?“
Талон поклати глава.
„Не, Ваше Величество. За себе си нищо не искам.“
Чичо му осинови Киара като своя дъщеря, но на практика никога не призна Талон. Презираше го точно както всички останали. Идиаг никога не го защити от злобата и ударите на клана. Вместо това заяви на Талон, че трябва да приеме всичко като мъж, защото това е заслужил, и никога не бива да хленчи.
И Талон точно това и направи.
Съншайн не можеше да преброи колко пъти бе откривала любимия си край езерото, където се упражняваше с меча си.
„Ще ги накарам да ме приемат, Нин. Ще бъда най-добрият воин, който някога се е раждал. И те никога няма да се осмелят да ми говорят без уважение.“
Пред очите й това гневно, наранено момче израсна в ожесточен, свиреп мъж. Движеше се с наперена, застрашителна походка, с толкова суров поглед, че дори най-храбрите сърца трепваха при появата му.
С много усилия си проправи път до сърцето на чичо си. Бори се упорито, докато дори кланът, който го мразеше, осъзна, че той е единственият избраник на съдбата, способен да ги поведе срещу враговете им. Никой не смееше да срещне погледа на Талон, позволяваха си само да прошепнат страхливо по нещо презрително за майка му или за него.
Чичо му нямаше друг избор, освен да го приеме. Или трябваше да признае Талон, или да влезе във война с племенника си и да изгуби трона си.
Талон бе непобедим. Силен. Неотстъпчив. Властен и могъщ мъж.
Но не и когато двамата бяха сами. Само тогава чертите му се смекчаваха. Само тогава дръзваше да се смее и усмихва.
Ала най-много я терзаеше споменът за онзи миг, когато Талон й шепнеше за любовта си към нея, докато тя гаснеше в ръцете му…