— Навярно градският комитет по районирането е заплашил дирекционния съвет.
Уорик впери поглед в младежа.
— Навит ли си? Два долара на час, двойна надница на Четвърти юли. Ще работим през нощта, защото е по-хладно.
Хол изчисли, че ще получи чисто седемдесет и пет долара — добра сума, като се има предвид, че в противен случай нямаше да спечели нито цент.
— Съгласен съм.
— Сборен пункт в понеделник, пред бояджийския цех.
Хол го наблюдаваше, когато се отдалечи, но преди да стигне до стълбите, Уорик спря, обърна се и го изгледа.
— Чух, че си учил в колеж.
Хол кимна.
— Добре, студенте, няма да го забравя.
После си отиде. Хол седна и отново запали цигара. В ръката си държеше кутия, готов да замери първия появил се плъх. Представи си гледката в сутерена, който всъщност беше мазе и се намираше под бояджийския цех.
Влажно, тъмно, пълно с паяци и изгнили тъкани, а през стените се процежда реката. Навярно имаше и плъхове, или дори прилепи, летящите от клас „гризачи“.
Уф!
Хол захвърли с все сила кутията и леко се усмихна, защото дочу през горния тръбопровод приглушения глас на Уорик, който четеше конско на Хари Уисконски.
Добре, студенте, няма да го забравя.
Внезапно усмивката му изчезна и той угаси цигарата си. След няколко секунди Уисконски започна да изпраща по тръбопровода необработен найлон и Хол се залови за работа. Плъховете отново се появиха и се настаниха върху чувалите в дъното на помещението. Наблюдаваха го с немигащите си черни очички. Приличаха на съдебни заседатели.
Единайсет часа вечерта, понеделник.
Около цеха се бяха събрали към трийсет и шест души. Надзирателят се появи, облечен със стари джинси, напъхани във високи гумени ботуши. До този момент Хол бе принуден да слуша оплакванията на Хари Уисконски, който беше много дебел, много мързелив и изключително голям песимист.
— Ще бъде гадно — мърмореше полякът до появяването на Уорик. — Ще видиш, че ще се приберем по-черни от негри.
— Внимание — започна Уорик. — Окачихме долу шейсет крушки, тъй че ще бъде достатъчно светло, за да работите. Вие, момчета — той посочи към група мъже, които се облягаха върху макарите за сушене, — ще свържете онези маркучи с главния водопровод до стълбата, после ще ги развиете надолу по стъпалата. Всекиму се падат по три метра, напълно достатъчно. Предупреждавам ви да не хитрувате — решите ли да изпръскате приятелчето си, ще го изпратите в болницата. Водната струя е много силна.
— Някой ще пострада — кисело предрече Уисконски. — Почакай и ще видиш.
Уорик посочи към групата работници, между които бяха Хол и Уисконски, и продължи:
— Тази вечер останалите ще събират боклука. Ще работите по двойки, всяка ще разполага с електрическа вагонетка. В мазето има стари канцеларски мебели, чували с платно, купища повредени машини и какво ли още не. Ще струпваме сметта до вентилационната шахта в западния край. Има ли някой, който не умее да управлява вагонетката?
Никой не се обади. Електрическите вагонетки се задвижваха с акумулатори и приличаха на миниатюрни коли за смет. След продължителна работа от тях започваше да се разнася отвратителна миризма на изгорели жици.
— Всичко е ясно, нали? — каза надзирателят. — Разделили сме мазето на части и трябва да свършим до четвъртък. В петък ще образуваме жива верига и ще изхвърлим боклука. Имате ли въпроси?
Всички мълчаха. Хол внимателно разглеждаше лицето на надзирателя. Внезапно го обзе предчувствие, че ще се случи нещо необикновено. Тази мисъл му достави удоволствие. Не хранеше особени симпатии към Уорик.
— Добре. Да започваме — подкани ги надзирателят.
Два часа през нощта, вторник.
Хол беше уморен, писнало му бе от непрекъснатите, изпъстрени с цинизми оплаквания на Уисконски. Питаше се дали няма да е по-добре да го натупа. Но това положително щеше да даде на поляка повод за нови оплаквания.
Предварително знаеше, че няма да е леко, но работата се оказа убийствена. Първо, не бе подготвен за миризмата: вонята от замърсената река, примесена с дъх на загнили тъкани, на плесенясала зидария, на нещо вегетиращо. В срещуположния ъгъл, откъдето бяха започнали, Хол откри цяла колония огромни бели гъби, изникнали сред напукания цимент. Докосна ги, докато се опитваше да измъкне някакво ръждясало зъбчато колело. Сториха му се необикновено топли и разплути, като плътта на болен от воднянка човек.
Електрическите крушки не бяха в състояние да осветят мазето, което бе тънало в мрак цели дванайсет години. Те едва разсейваха тъмнината, хвърляйки неприятен жълтеникав отблясък върху мръсотията. Мазето приличаше на разбития кораб на осквернена църква с високия си таван и гигантските повредени машини, които никога не биха могли да помръднат. Влажните му стени бяха обрасли с жълтеникав мъх. Дочуваше се само неравномерното шуртене на водата от маркучите, която се стичаше в полузапушената канализация, а оттам — в реката, под водопада.