За жалост не можеш да простреляш някого само заради дразнещия му кикот. А той спокойно си стърчеше там. Побегнеше ли, можеше да бъде застрелян. Вярно, щеше да го стори Детритус и макар че с неговия арбалет на теория беше възможно само да рани някого, ранените вероятно щяха да се намат в съседното здание.
А Карсър си стоеше и обиждаше света с присъствието си.
Всъщност вече не само стоеше. С едно движение се метна по стръмния купол на Библиотеката. Стъклата (поне онези, които не се потрошиха от ненадейната градушка) заскърцаха в железните си рамки.
— Не мърдай! — провикна се Ваймс. — И слез веднага!
— Че къде ли мога да отида? — ухили му се Карсър. — Просто чакам да ме арестуваш, нали така? Ей, виждам дома ти оттук!
„Какво има под купола? — размишляваше Ваймс. — До каква височина стигат шкафовете с книгите? Има и горни етажи в Библиотеката. Нещо като странични галерии. Но от пода куполът се вижда. Ако внимаваш, не може ли да се залюлееш и да скочиш в галерията от ръба на купола? Рисковано е, но ако човек знае, че скоро ще се залюлее за последен път…“
Стъпваше предпазливо и се добра до купола. Карсър се покатери още малко.
— Предупреждавам те…
— Само показвам доброто си настроение, господин Светлост, ха-ха! Няма да ме виниш, че искам да се порадвам на последните си минути като свободен човек, а?
„Виждам дома ти оттук…“ Ваймс се придвижи нагоре по купола. Карсър го насърчи:
— Браво на теб, ваша Ваймскост!
Той също пропълзя към върха.
— Не ме разигравай, Карсър, иначе лошо ти се пише!
— По-лошо, от това, което ме очаква? — Карсър надникна през едно счупено стъкло. — До долу се пада дълго, господин Ваймс. Като си помисля, човек ще умре на мига, като се стовари, нали?
Ваймс погледна надолу и Карсър скочи.
Но не стана каквото бе намислил. Ваймс напрегнато очакваше нещо подобно. След малко Карсър лежеше върху желязната решетка, едната му ръка беше подвита под тялото, другата — изпъната и удряна безмилостно от Ваймс в метала. Ножът, който тя стискаше доскоро, се плъзна надолу по купо.
— Богове, ти май ме смяташ за тъпанар — изръмжа Ваймс. — Не би захвърлил ножа, Карсър, ако нямаше още един!
Доближи лице достатъчно, за да надникне над палавата усмивчица и да види как демоните му махат от очите.
— Причиняваш ми болка, а това не е позволено!
— О, не искам нищо да ти се случи, Карсър — увери го той. — Искам да те видя изправен пред Патриция. Искам поне веднъж да те чуя как признаваш нещо за разнообразие и да видя тази скапана лукава усмивчица изтрита от лицето ти. Сержант Детритус!
— Сърр! — кресна тролът от своя далечен покрив.
— Дай сигнал. Искам още хора тук. А ние с Карсър ще си кротуваме ей-така, за да не опита и други номера.
— Слушам, сър.
Пак изтропаха обречени керемиди и тролът се скри от погледите им.
— Не биваше да отпращаш капитан Керът — обади се Карсър. — Той не обича стражниците да се държат грубо с невинни граждани…
— Вярно е, че той още не е схванал някои тънкости в практиката на поддържането на реда — призна Ваймс, без да отслабва хватката си. — Всъщност аз не ти причинявам болка, а те пазя. Не искам да паднеш толкова от високо.
Отново се чу гръмотевица. Небето не само тъмнееше буреносно. В облаците се мяркаха розови и лилави петна, сякаш бяха натъртени. Ваймс виждаше как облаците се гърчат подобно на змии в чувал с несекващ недоволен грохот. Питаше се дали магьосниците не са си играли отново с времето.
Нещо ставаше с въздуха. Миришеше на обгорен метал и кремък. Ветропоказателят върху купола започна да се върти неспирно.
— Не те смятам за тъпанар, господин Ваймс…
— Какво? — сепна се той и сведе поглед към веселата усмивка на Карсър.
— Казах, господин Ваймс, че не те смятам за тъпанар. Хитро ченге като теб непременно ще се сети, че имам два ножа.
— Ъхъ, то си е ясно — промърмори Ваймс.
Усещаше как косата му се изправя. Сини гъсенички от светлина припукваха по желязната рамка на купола, дори по бронята му.
— Господин Ваймс…
— Какво? — озъби се Ваймс.
Лагерът на ветропоказателя вече димеше.
— Имам три ножа, господин Ваймс — сподели Карсър и замахна.
Светкавицата се заби.
Прозорците се пръскаха, железните олуци се стапяха. Покривите подскачаха във въздуха и пак се наместваха. Сградите се разлюляваха.
Тази буря налиташе отдалеч по равнината и тласкаше пред себе си разсеяното естествено магическо поле. И сега го стовари наведнъж.
После разказваха, че мълнията се забила в часовникарски магазин на Улицата на хитроумните занаятчии, като в същия миг спряла всички часовници. Но това не беше нищо. На Улицата на пекарите възникна такова електрическо привличане между двама души, които никога не се бяха срещали, ч два дни по-късно те се ожениха по неволя, за да не оскърбяват чувството за приличие на обществеността. В Гилдията на убийците старшият оръжейник придоби огромно и — тъй като в момента се намираше в оръжейната — трагично влечение към метала. Яйца се изпържваха в кошниците, ябълки се печаха по рафтовете на зарзаватчийниците. Свещите се палеха сами. Каруци се разхвърчаха на късове. А тенекиената вана с натруфена укр, в която се намираше архиканцлерът на Невидимия университет, бе повдигната спретнато от пода, прелетя с пращене през кабинета му, политна от балкона и се озова на моравата в осмоъгълника няколко етажа по-долу, без да разлее повече от чаша-две сапунени мехурчета.