— Но вие, сър, всъщност наистина сте с шапка — напомни му Пондър.
— Вярно, съвсем вярно — съгласи се Ридкъли бавно и натъртено със скована усмивчица. — А сега, господин Стибънс, освен това желая незабавно ти, именно ти да ми услужиш с твоята шапка, моля те.
— О — сепна се Пондър. — Ъ-ъ… да…
Няколко минути по-късно много чистият и благоприлично облечен архиканцлер стоеше в самия център на Библиотеката и гледаше нагоре към повредения купол, а до него Пондър Стибънс (който по неясна причина реши да остане без шапка на главата, макар и тя да му бе върната) се взираше намн в някакви магически уреди.
— Нищичко ли няма? — попита Ридкъли.
— Уук — потвърди библиотекарят.4
— Навсякъде ли претърси?
— Сър, той не може да претърси навсякъде в тази библиотека — възрази Пондър. — Това би отнело повече време, отколкото изобщо е възможно да съществува. Но ако говорим за най-обикновените рафтове — несъмнено. Ъ-хъм…
Керът се обърна към Пондър:
— Моля ви, господине, кажете ми за какво се отнасяше това „ъ-хъм“?
— Нали разбирате, че тази библиотека е магическа? И това означава, че дори при нормални обстоятелства има област с висок магически потенциал над библиотечните рафтове?
— Вече съм идвал тук — подчерта Керът.
— Следователно сте осведомен, че времето в библиотеките е… донякъде по-гъвкаво? — продължи Пондър. — И като добавим допълнителната мощност на бурята, нищо чудно да е възникнала възможността за…
— Нима ще ми кажете, че той е бил преместен във времето? — прекъсна го стражникът.
Пондър се стъписа. Никой не му бе казвал, че стражниците са схватливи. Обаче не издаде изненадата си.
— Ех, да беше толкова просто. Мълнията обаче… ъ-хъм, явно е добавила и страничен вектор…
— Какво? — попита Ридкъли.
— Значи и във времето, и в пространството — каза Керът.
Пондър съвсем се обърка. Хората извън магьосническото съсловие не би трябвало да имат толкова бърз ум.
— Не е… точно така — смънка той и се отказа от обясненията. — Архиканцлер, наистина се налага да поумувам над това. Невъзможно е някои от данните, които получавам, да са истина.
Ваймс се свести. Бе имало мрак, дъжд и страшна болка в лицето му.
После бе имало друго избухване на болка в тила му и усещане, че го влачат насам-натам.
А сега имаше светлина.
Виждаше я през клепачите си. Поне през левия. В другата половина на лицето му усещаше само болка. Остави окото си затворено и наостри слух.
Някой се движеше наоколо. Изтрака метал. Женски глас промълви:
— Той е буден.
— Сигурна ли си? — отвърна мъжки глас. — Как позна?
— Познах, защото веднага усещам дали един мъж е заспал — обясни жената.
Ваймс отвори окото си. Лежеше на някаква пейка или маса. До него на стената се облягаше млада жена. По дрехите, държанието и позата й полицейският мозък на Ваймс веднага я определи: „шивачка“, но от по-умните. Мъжът носеше дълга черна роба и глупаво провиснала шапка, за които също с нери определение: помощ, попаднал съм в ръцете на лекар!
Подскочи и седна.
— Само да ме пипнеш и ще те просна! — ревна той, опитвайки се да спусне краката си от масата.
Половината му глава сякаш пламна.
— На твое място щях да кротувам — посъветва го лекарят и полека го бутна назад. — Това порязване беше доста гадно. И не пипай превръзката на окото!
— Порязване ли? — Ръката на Ваймс докосна коравия плат на превръзка за око. Спомените му се сляха. — Карсър! Някой спипа ли го?
— Който и да те е нападнал, се е измъкнал — осведоми го лекарят.
— След такова падане? — усъмни се Ваймс. — Сигурно поне е накуцвал! Слушайте, аз трябва да…
Едва тогава забеляза всичко останало. Тези неща през цялото време бяха пред очите му, но едва сега осъзна какво се е случило.
Не носеше собствените си дрехи…
— Какво стана с униформата ми? — попита и до лови гримасата на жената към лекаря: „Нали ти казвах?“
— Нападателят те е съблякъл по долни гащи и те е оставил да лежиш на улицата — намеси се тя. — Добре, че при мен имаше мъжки дрехи. Не е за вярване какви неща си забравят мъжете.
— Кой ми е взел бронята?
— Никакви имена не знам — отрече жената. — Видях обаче неколцина мъже, които тичаха с някакви неща в ръцете.
— Обикновени крадци ли? Не оставиха ли разписка?
— Не! — прихна тя. — Защо пък да оставят?
— А ние може ли да задаваме въпроси? — обади се лекарят, докато си събираше инструментите.
Нищо не беше наред…
— Ами аз… благодаря, да — смутолеви Ваймс.
— Как се казваш?
Ръката му застина, докато я вдигаше към лицето си.
4
Който беше орангутан, преобразен от някогашния си човешки облик поради отдавна забравена магическа злополука. Толкова добре забравена, та хората дори вече забравяха, че той е орангутан. Може и да не изглежда лесно, като се знае, че дори дребничък орангутан има способността да пъва цялото налично пространство около себе си, но за магьосниците и повечето жители на града той вече беше само библиотекарят и с това въпросът приключваше. Дори ако някому хрумнеше да съобщи, че в Библиотеката има орангутан, магьосниците вероятно биха отишли при библиотекаря да попитат дали го е виждал.