Но когато стигнаха, нямаше никакъв син фенер над арката на входа. Само няколко прозореца горе.
Ваймс задумка по вратата, докато тя не се открехна.
— Какво става тук, по дяволите? — попита сърдито обитателят на къщата, от който се виждаше само носа и едното око. — Я не ми пречи да вляза!
Избута вратата и нахълта.
Вътре нямаше участък на стражата. Вярно, виждаше се познатата стълба, но една стена минаваше през дежурната стая, имаше килими на пода, гоблени по стените… и прислужница с поднос в ръцете, която се опули, изтърва подноса и изпищя.
— Къде са всичките ми служители?! — кресна Ваймс.
— Напуснете незабавно, чувате ли? Не можете да нахлувате така! Махайте се оттук!
Ваймс се обърна към стареца, който му отвори. Приличаше на иконом и бе докопал сопа. Може би от нерви, а може би заради старческо треперене краят на сопата се люшкаше пред носа на Ваймс, който я сграбчи и я захвърли на пода.
— Какво става тук? — пожела да разбере той.
Старецът изглеждаше не по-малко озадачен от него.
Ваймс почувства как някакъв древен кух ужас набъбва у него. Стрелна се през отворената врата във влажната нощ навън. Рози и Лелките се бяха изпарили, както е присъщо на нощните птици, щом надушат неприятности. Той обаче хукна по Кралския път, като разблъскваше другите минувачи и окачаше от редките карети.
Тъкмо започваше да диша по-равномерно, когато се добра до авеню „Скуун“ и свърна по алеята към дома си. Нямаше представа какво ще завари там, но мястото изглеждаше съвсем нормално и от двете страни на вратата пламтяха факли. Познатият чакъл хрущеше под краката му.
Замахна да блъсне вратата, но с голямо усилие на волята се принуди да спре и дръпна шнурчето на звънеца.
След малко вратата бе отворена от иконом.
— Слава на боговете! — отдъхна си Ваймс. — Аз съм, човече. Попаднах в схватка. Няма за какво да се безпокоиш. Как е…
— Какво желаете? — грубо го прекъсна икономът.
Отстъпи крачка назад и лампите във фоайето го осветиха по-ярко. Ваймс виждаше за пръв път този мъж.
— Къде се дяна Уиликинс? — попита веднага.
— Момчето от кухнята ли? — Тонът на иконома се вледени. — Ако сте му роднина, предлагам да попитате за него отзад, на черния вход. Би трябвало да ви е известно, че не бива да стоите пред парадния.
Ваймс поумува как да преглътне тези думи, но юмрукът му не си направи труда да чака. Умело просна мъжа на земята.
— Нямам време за това — заяви Ваймс и го прекрачи.
Застана насред просторното фоайе и сви шепи пред устата си.
— Госпожо Доволсън? Сибил? — нададе вопъл той, усещайки как ужасът се усуква на възли в него.
— Моля? — обади се глас от стаята, която Ваймс отдавна наричаше Страшно розовата дневна.
Оттам излезе Сибил.
Наистина беше Сибил. И гласът беше същият, и очите, и стойката. Само не и възрастта — момичето беше прекалено младо, за да е Сибил…
Погледът на Сибил се отмести от него към поваления иконом:
— Вие ли сторихте това на Форсайт?
— Аз… ъ-ъ… аз… стана грешка… — мънкаше Ваймс и отстъпваше:
Но тя вече сваляше меч от стената. Не бе сложен там само за украса. Той не помнеше дали жена му някога е овладявала фехтовката, но дълго няколко стъпки остро оръжие е достатъчна заплаха, ако го размахва разярен аматьор. И на аматьорите понякога им излиза късметът.
Той отскочи припряно.
— Грешка… сбърках къщата… и лицето…
Едва не се препъна в падналия иконом, но успя да се втурне през вратата и надолу по стъпалата.
Мокри листа се лепяха по него, докато напираше слепешката през храстите към портата. Облегна се на стената и пое дълбоко дъх.
Скапаната Библиотека! Нали дочу веднъж, че там човек можел да се мести във времето или нещо подобно? Събрани натясно, всички онези магически книги вършеха странни неща.
Сибил беше толкова млада. Изглеждаше на шестнайсет! Нищо чудно, че нямаше участък на стражата в Двора на Псевдополис! Нали се преместиха там преди броени години!
Влагата се просмукваше през вехтите дрехи, с които беше облечен. А у дома… някъде… беше огромното му промазано кожено палто, топло като препечена филийка…
Мисли, мисли, не оставяй ужаса да вземе връх…
Дали не би могъл да обясни на Сибил какво става? В края на краищата тя пак си беше Сибил, нали? Мила към окаяните създания. Но дори най-мекото сърце би проявило склонност към вкоравяване, ако в къщата се появи груб отчаян мъж с пресен белег и облечен в дрипи и заяви, че ще ти бъде съпр. Една млада жена би могла да разбере съвсем погрешно тези думи, а на него изобщо не му трябваше това, особено докато тя е с меч в ръка. И лорд Рамкин вероятно още беше жив, а Ваймс бе останал с впечатлението, че е бил кръвожаден стар дявол.