Превил гръб, той се облегна на стената и бръкна за пура — ужасът го обзе отново…
В джоба му нямаше нищо. Никакви тънки пурети от Пантуид. И още по-важно — никаква кутия за пури…
Бе специално изработена. Имаше лека извивка. От деня, в който Сибил му я подари, непрекъснато беше в джоба му. И стана част от него, доколкото това е възможно за една вещ.
„Ние сме тук и това е сегашният миг.“ Редови стражник Визит, пламенно вярващ в омнианската религия, понякога цитираше тези слова от тяхната свещена книга. Доколкото Ваймс ги разбираше, на не толкова възвишения жаргон на ченгетата означаваха, че трябва да свършиш работата, която с изпречила пред очите.
„Аз съм тук — рече си той, — и сегашният момент е тогавашният.“ Обаче някакъв вътрешен глас добави: „Нямаш никакви приятели тук. Нито дом. Нито цел. Тук си сам.“
„Не, не си сам“ — възрази друг.
Някой го наблюдаваше.
Човекът се отдели от сенките на улицата и закрачи към него. Ваймс не успяваше да види лицето, но нямаше значение. Знаеше, че на него е изписана особената усмивчица на хищника, който знае, че е притиснал жертвата с лапа, известно му е, че и жертвата знае това. Уверен е, че жертвата ще с държи, сякаш си бъбрят като първи приятели, защото жадува, копнее да е именно така…
„Нали не искаш да умреш тук“ — подсказа скритата дълбоко, тъмна частица от душата на Ваймс.
— Имате ли огънче, господине? — попита хищникът.
Дори не си направи труда да държи незапалена цигара.
— Ами да, разбира се — отвърна Ваймс.
Уж посегна да се потупа по джобовете, но се завъртя с протегната ръка и улучи по ухото мъжа, който се прокрадваше зад него. После скочи към търсещия огънче и го събори на земята, стоварвайки ръка върху гърлото му.
Щеше да успее. По-късно си казваше, че наистина щеше да успее. Ако нямаше други двама в сенките, непременно щеше да успее. Но само ритна единия по коляното, преди да усети как гаротата се стяга около гърлото му.
Издърпаха го да стане. Раната сякаш изпищя от болка, докато той се мъчеше да вкопчи пръсти във въжето.
— Задръж го така — каза някой. — Гледай какво стори на Джез. Проклятие! Ще го сритам в…
Сенките се размърдаха. Ваймс се опитваше да си поеме дъх, единственото му здраво око се насълзяваше и съвсем смътно долови какво става. Имаше пъшкане, тихи и странни звуци, после натискът върху гърлото му изведнъж изчезна.
Падна по очи и се изправи с усилие, като леко се олюляваше. Двама мъже лежаха на земята. Единият се бе свил на кълбо и бълбукаше по малко. В далечината затихваше тропот на бягащи крака.
— Голям късмет е, че те намерихме навреме, драги ми господине — разнесе се глас точно зад него.
— За някои не е чак такъв късмет, миличък — добави друг глас до първия.
Рози пристъпи напред от мрака.
— Мисля, че е най-добре пак да дойдеш с нас. Ще пострадаш, като се размотаваш така. Да вървим. То се знае, няма да те заведа у нас…
— …то се знае — промърмори и Ваймс.
— …но вярвам, че Моси Лоун ще ти намери къде да си опънеш гърбината.
— Моси Лоун! — изведнъж му се зави свят. — Той е, значи! Докторът по срамните болести! Помня го!
Опитваше се да фокусира умореното си око в младата жена. Да, очертанията на лицето съвпадаха. И тази брадичка… Жена, която не търпи глупости. С такава брадичка хората стигат далеч.
— Рози… ти си госпожа Палм!
— Госпожа ли? — повтори тя студено, а Мъчните лелки се закискаха пискливо. — Определено не.
— Не, аз исках да кажа… — оплете се Ваймс.
Разбира се, само старшите представителки на тази професия приемаха „госпожа“ като почтително обръщение. Но тя още не беше от старшите. Дори гилдията още не съществуваше.
— И досега не те бях виждала — продължи Рози.
— Нито пък Млати и Сади, а те имат изумителна памет за лица. Но ти, Джон Кийл, ни познаваш и се държиш, все едно всичко тук е твое.
— Тъй ли?
— Да. Личи ти по стойката. Така стоят офицерите. Храниш се добре. Може и да прекаляваш мъничко. Не ти е излишно да смъкнеш две-три килца. И целият си в белези. Видях ги, като беше при Моси. Краката ти са загорели от коленете надолу и това ми шушне „стражник“, защото те ходят с голи до коее крака. Но аз познавам всеки стражник в града и ти не си от тях, значи може да си военен. Биеш се по инстинкт, и то мръснишки. Значи си свикнал да се бориш за живота си в мелето, а това си е странно, защото пък ми шушне „кашик“, а не офицер. Разнесе се мълва, че ония момчета взели от теб уавичка броня. Офицерска. Но ти не носиш пръстени. Пак „кашик“ — пръстените се закачат къде ли не и можеш да си откъснеш пръста, ако не внимаваш. Женен си.